— Мистър Дий вярва, че може би си велика прорицателка, която може да му помогне да разбули загадките на небесата.
Обърнах глава, изплашена, че върху лицето ми може да проличи внезапното ярко видение, което споходи ума ми: тъмното огледало и изливащите се от устата ми думи, в които се говореше за двете кралици, които щяха да управляват Англия. Дете, но не истинско дете, владетел, но не крал, кралица-дева, напълно забравена, кралица, но не дева. Не знаех кои може да са те.
— Не съм говорила с мистър Дий от много месеци — казах предпазливо. — Едва го познавам.
— Веднъж ти ми заговори без покана, спомена неговото име, а с него и други — каза тя, с много нисък глас.
Не трепнах дори за секунда.
— Не съм, ваша светлост. Ако си спомняте, токът на обувката ви се счупи и ви помогнах да стигнете до стаята си.
Тя притвори очи и се усмихна:
— Тогава изобщо не си глупачка, Хана.
— Не съм толкова глупава — казах кратко.
Между нас се възцари мълчание, после тя седна в леглото и протегна крака към земята.
— Помогни ми да стана — каза тя.
Хванах я за ръката и тя отпусна тежестта си върху мен. Залитна леко, когато се изправи на крака: това не беше преструвка. Беше болна, аз почувствах, че трепери, и разбрах, че се беше поболяла от страх. Тя пристъпи към прозореца и се загледа навън към студената градина: на всеки лист висеше сълза от лед.
— Не смея да отида в Лондон — каза ми тя с тих стон. — Помогни ми, Хана. Не се осмелявам да отида. Имаш ли вести от лорд Робърт? Наистина ли нямаш за мен никакво съобщение от Джон Дий? От някого от другите? Нима няма никой, който да е готов да ми помогне?
— Лейди Елизабет, кълна ви се, всичко свърши. Никой не може да ви спаси, няма войска, която може да тръгне срещу сестра ви. Не съм виждала мистър Дий от месеци, а когато видях лорд Робърт за последен път, той беше в Тауър, очаквайки екзекуцията си. Не очакваше да живее дълго. Освободи ме от службата ми при него — чух лекото треперене в гласа си, поех си дъх и се овладях. — Последните му думи към мен бяха да поискам милост за лейди Джейн. — Не добавих, че беше помолил да искам милост и за Елизабет. Надали беше нужно да й се напомня, че е толкова близо до дръвника, колкото и братовчедка й.
Тя затвори очи и се облегна на дървените капаци на прозорците.
— А ти помоли ли за нея? Ще бъде ли помилвана?
— Кралицата винаги е милостива — казах.
Елизабет ме погледна с пълни със сълзи очи.
— Наистина се надявам да е така — каза тя мрачно. — Защото какво би станало с мен?
На другия ден тя вече не можеше да се съпротивлява. Каруците със сандъците, мебелите и чаршафите й вече бяха заминали, поклащайки се на юг надолу по големия път, който водеше от север към Лондон. Личната носилка на кралицата, с възглавнички и пътнически одеяла от най-топла вълна стоеше пред вратата, с впрегнати в нея четири бели мулета, мулетарят беше готов. На прага Елизабет залитна и сякаш й прималя, но лекарите бяха до нея и наполовина я вдигнаха, наполовина я завлякоха в носилката и я качиха вътре. Тя нададе вик като от болка, но аз си помислих, че това, което я задушаваше, беше страх. Беше се поболяла от страх. Знаеше, че я чака процес за държавна измяна, а после — смърт.
Пътувахме бавно. При всяко спиране принцесата отлагаше и се бавеше, молейки за по-дълга почивка, като се оплакваше от тръскането, неспособна да стъпи на земята, за да слезе от носилката, а след това — неспособна да се качи отново. Лицето й, единствената част от нея, изложена незащитена на зимния вятър, порозовяваше от студа и подпухваше още повече. Времето изобщо не беше подходящо за пътуване, определено не бе подходящо за болен човек, но съветниците на кралицата не желаеха да се бавят. След като самият братовчед на Елизабет настояваше да продължават пътя си, решителността им подсказваше на Елизабет, че е обречена на смърт така ясно, сякаш държаха в ръка заповедта.
Никой не би се осмелил да оскърби една престолонаследница така, както дръзваха да се отнасят те с нея. Никой не би накарал следващия монарх на Англия да се качи в носилка в тъмна утрин и да се друса по изровен замръзнал път, още преди да се е развиделило. Всеки, който се отнасяше с Елизабет по този начин, явно знаеше със сигурност, че тя никога няма да стане кралица.
Вече от три дни бяхме на път, който сякаш щеше да продължи цяла вечност, тъй като всяка сутрин принцесата ставаше все по-късно, твърде измъчена от болки в ставите, за да се качи в носилката преди пладне. Всеки път, когато спирахме по пътя да се нахраним, тя седеше до късно на масата и изпитваше нежелание да се връща обратно в носилката. Когато стигнехме до къщата, където щяхме да прекараме нощта, съветниците вече ругаеха раздразнено конете си, и се затваряха в стаите си, като ритаха гневно тръстиките, с които беше посипан подът.