— Амин — каза един глас от задните редици на тълпата.
Изчаках всички да се нахранят, преди да отида до нея. Тя топеше пръсти в легена с вода, който един слуга й поднесе, а след това ги подаваше на един паж да ги подсуши.
— Писмото? — попита ме тя, без да обръща глава.
— Ще бъде общоизвестна новина, преди да изтече денят — казах. — Лейди Елизабет, съжалявам, че трябва да ви го съобщя — вашата братовчедка лейди Джейн Грей е екзекутирана, а също и съпругът й… също и лорд Робърт Дъдли.
Ръцете, които тя протегна към пажа, не трепваха, но видях очите й да потъмняват.
— Значи го направи — отбеляза тя тихо. — Кралицата. Намери смелост да екзекутира собствената си роднина, собствената си братовчедка, млада жена, която познаваше от детството й. — Тя ме погледна, ръцете й бяха толкова спокойни, колкото и тези на пажа, който попиваше пръстите й с ленената кърпа с монограм. — Кралицата откри силата на брадвата. Вече никой няма да може да спи спокойно. Благодаря на Бога, че не съм виновна в никакво прегрешение.
Кимнах, но почти не чувах думите й. Мислех си как лорд Робърт е отишъл на смърт, с високо вдигната тъмнокоса глава. Тя отдръпна ръце от кърпата и се извърна от масата.
— Много съм уморена — каза на братовчед си. — Твърде уморена, за да продължа да пътувам днес. Трябва да си почина.
— Лейди Елизабет, трябва да продължим — каза той.
Тя поклати глава в жест на категоричен отказ.
— Не мога — каза простичко. — Сега ще си почина, а утре ще тръгнем рано.
— Стига да е рано — отстъпи той. — На зазоряване, ваша светлост.
Тя му се усмихна само с устни и отвърна:
— Разбира се.
Както и да протакаше пътуването, то трябваше да свърши, и десет дни след потеглянето, късно вечерта отседнахме в дома на един благородник в Хайгейт.
Бях настанена заедно с придворните дами на лейди Елизабет. Призори те бяха вече на крак, за да се подготвят за влизането й в Лондон. Докато гледах как четкат и гладят бялото й бельо, фустите и бялата като на девица рокля и ги носят в стаята й, аз си спомних деня, когато поздрави сестра си в Лондон, облечена в белите и зелени цветове на Тюдорите. Сега беше като снежна пряспа, цялата в бяло, невеста мъченица. Когато носилката дойде до вратата, тя беше готова, нямаше да отлага, когато се събираше тълпа да я види.
— Ще трябва да спуснете завеските — каза троснато лорд Хауърд.
— Оставете ги дръпнати назад — каза тя веднага. — Хората могат да ме виждат. Могат да видят в какво състояние съм, след като съм била принудена да напусна дома си за двуседмично пътуване в такова време.
— Десет дни — каза той грубо. — А можеше да пристигнем за пет.
Тя не благоволи да му отговори, а се облегна назад на възглавниците си и вдигна ръка да му покаже, че може да си върви. Чух го как изруга кратко под нос, а после се метна върху седлото на коня си. Застанах с коня си зад носилката, малката кавалкада излезе от двора, свърна към пътя за Лондон и влезе в града.
Лондон вонеше на смърт. На всеки уличен ъгъл имаше бесилки, от чиито напречни греди висеше ужасен товар. Ако човек вдигнеше поглед нагоре, можеше да види мъртвеца, с лице, ужасно като чудовищата по водоливниците, с оголени зъби, с изцъклени очи, гневно втренчени в него. Духнеше ли вятър, вонята от труповете се разнасяше по улиците и телата се полюшваха напред-назад, а връхните им дрехи се развяваха около тях, сякаш бяха още живи и ритаха, борейки се за живота си.
Елизабет беше вперила очи право напред и не поглеждаше нито наляво, нито надясно, но чувстваше присъствието на полюшващите се тела на всеки ъгъл: половината от тях й бяха познати, а всички бяха загинали в бунт, за който вярваха, че е свикан от нея. Тя беше бледа като бялата си рокля, още когато се качи в носилката, но когато отминахме Кингс Стрийт лицето й вече беше с прозрачната бледност на суроватка.
Няколко души й подвикнаха: „Бог да пази ваша светлост!“, тя се опомни и вдигна немощната си ръка към тях с будещо съжаление лице. Приличаше на мъченица, която влачат на смърт, и под тази арка от бесилки, никой не можеше да се усъмни в страха й. Това беше бунтът на Елизабет и четирийсет и пет люлеещи се трупа свидетелстваха за факта, че той се бе провалил. Сега на Елизабет щеше да й се наложи да се изправи пред правосъдието, което беше наредило тяхната екзекуция. Никой не можеше да се съмнява, че тя също ще умре.
В Уайтхол ни отвориха широко големите порти, още щом зърнаха кавалкадата ни да се насочва бавно към двореца. Елизабет се изправи в носилката и погледна към големите стълби на двореца. Кралица Мери не беше застанала там да посрещне сестра си, нямаше и никой от придворните. Тя пристигаше, посрещната с мълчание, доказващо, че е в немилост. Само един дребен благородник от прислугата стоеше на стъпалата, и той се обърна към лорд Хауърд, а не към принцесата, сякаш пристигналите с нея бяха нейни тъмничари.