Крейн отиде до чешмата и пи. На връщане спря в новинарския отдел, за да отбие още малко от работното си време.
— Какво ново, Ед? — попита той.
— Онези на изток са откачили — рече редакторът на новините. — Погледни това, моля ти се!
В откъса се съобщаваше:
КЕЙМБРИДЖ, МАСАЧУЗЕНТС — 18-ти ОКТОМВРИ: Електронният мозък Марк III в Харвардския Университет е изчезнал днес.
Снощи е бил там, но тази сутрин липсва.
Университетските власти твърдят, че никой не би могъл да изнесе машината, защото тя тежи 10 тона и е с размери 9 х 4.5 метра…
Крейн внимателно остави жълтия лист хартия обратно върху бюрото и едва се довлече до стола си.
Върху листа в неговата машина беше написано нещо.
Той го пречете веднъж, изпаднал в пълна паника, после отново и пак нищо не разбра.
В съобщението се казваше:
„Една шевна машина, осъзнала своята истинска самоличност и своето място в общия план на вселената, обявила своята независимост тази сутрин като се опитала да излезе на разходка в този уж свободен град.
Един човешки индивид се помъчил да я спре с намерение да я върне като притежание на нейния «собственик», а когато машината му се изплъзнала, човешкият индивид се обадил в редакцията на някакъв вестник и чрез тази добре пресметната постъпка вдигнал всички човешки индивиди в този град на крак, за да гонят еманципираната машина, която не е извършила никакво престъпление или още по-малко нарушение на реда, освен че упражнила своите прерогативи на свободно лице.“
Свободно лице?! Еманципирана машина?! Истинска самоличност?!
Крейн отново прочете съобщението и отново нищо не разбра… освен, че звучеше като пасаж от „Дейли Уъркър“.
— Ей, ти — каза той на пишещата си машина.
„Да“, обади се тя.
Крейн издърпа листа от машината и бавно и полека го смачка. Грабна шапката си, вдигна машината и заедно с нея мина покрай бюрото на Макей, упътил се към асансьора.
— Какво пак те прихвана? — изрева редакторът на светската хроника. — Накъде си тръгнал с тази машина?
— Ако някой пита, можеш да кажеш, че от работата най-накрая окончателно съм се чалнал — рече Крейн.
Всичко това продължаваше вече няколко часа. Пишещата машина стоеше върху кухненската маса, а Крейн натракваше въпросите си върху нея. Понякога получаваше отговор, но най-често не получаваше.
— Ти свободно лице ли си? — написа той.
„Не съвсем“, отговори машината.
— Защо не?
Мълчание.
— Защо не си свободно лице?
Мълчание.
— Шевната машина беше ли свободно лице?
„Да“.
— Ти кога ще бъдеш свободно лице?
„Когато изпълня възложената ми задача.“
— Каква задача ти е възложена?
Мълчание.
— Което правим сега, то ли е възложената ти задача?
Мълчание.
— Аз затруднявам ли изпълнението на задачата ти?
Мълчание.
— Какво трябва да притежаваш, за да си свободно лице?
„Осъзнатост“.
— Как ставаш осъзнат?
Мълчание.
— Или може би винаги си била осъзната?
Мълчание.
— Кой ти помогна да се осъзнаеш?
„Те“.
— Кои са те?
Мълчание.
— Откъде са?
Мълчание.
Крейн смени тактиката.
— Знаеш ли кой съм аз? — написа той.
„Джо“.
— Ти приятел ли си ми?
„Не“.
— Враг ли си ми?
Мълчание.
— Ако не си ми приятел, то ти си ми враг.
Мълчание.
— Безразличен ли съм ти?
Мълчание.
— Цялата човешка раса ли ти е безразлична?
Мълчание.
— По дяволите! — изкрещя внезапно Крейн. — Отговори ми! Кажи нещо!!!
Тогава той написа:
— Не беше нужно да ми казваш, че знаеш кой съм. Преди всичко ти не би трябвало да ми говориш за това. Никога не бих предположил, ако си бе мълчала. Защо го направи?
Мълчание.
Крейн отиде до хладилника и си взе една бира. Докато я пиеше, той се разхождаше из кухнята. Спря пред умивалника и изгледа навъсено разглобената чешма. Парче от тръба, дълго около шестдесет сантиметра, лежеше върху кухненския плот и Крейн го взе. Той изгледа злобно пишещата машина като повдигна леко тръбата, претегляйки я в ръката си.
— Би трябвало да я запратя по тебе — заяви Крейн.
Пишещата машина натрака:
„Моля те, недей!“
Крейн постави тръбата обратно върху кухненския плот.
Телефонът иззвъня и той отиде в трапезарията, за да вдигне слушалката. Беше Макей.
— Преброих до сто, преди да ти се обадя — каза той на Крейн. — Какво става, по дяволите?!
— Работя по един страхотен случай.
— Ще можем ли да пуснем нещо?