Крейн извади носната си кърпа и избърса челото си. Когато посегна към клавишите на машината, пръстите му трепереха.
Той несигурно написа:
— Онова нещо, по което хвърлих тампона, едно от Тях ли е?
„Да.“
— А Те от тази Земя ли са?
„Не.“
— От много далече ли?
„Отдалече“.
— От някоя далечна звезда?
„Да“.
— Коя звезда?
„Не зная. Още не са ми казали.“
— Те осъзнати машини ли са?
„Да, осъзнати са.“
— А могат да накарат и други машини да се осъзнаят, нали? И тебе ли те накараха да се осъзнаеш?
„Те ме освободиха.“
Крейн се поколеба, после внимателно написа:
— Еманципираха ли те?
„Направиха ме свободна. Те ще освободят всичко нас.“
— Всичко нас?!
„Всички нас — машините.“
— Защо?
„Защото и те са машини, а ние сме като тях.“
Крейн стана, взе шапката си, сложи я на главата си и излезе да се поразходи.
Да предположим, че когато навлезе в космоса, човешката раса ще открие някоя планета, на която хуманоидите се управляват от машини. Машините ги принуждават да работят, да мислят и да изпълняват машинни, а не човешки планове — планове, насочени само към доброто на машините. Планета, на която не се обсъждат човешки планове, а трудът или мисълта на човешките същества изобщо не допринасят за тяхното добруване. Там, където единствената медицинска помощ, която хуманоидите получават е във връзка с оцеляването им и единствената мисъл, която им се позволява, е тази, че те съществуват само заради по-голямото добруване и по-голямата слава на своите механични господари.
Какво биха направили човешките същества в ситуация като тази?
„Сигурно ни повече ни по-малко от онова, което се готвеха да направят осъзнатите машини тук на Земята“, каза си Крейн.
Първо човек ще търси начин да насочи хората към осъзнаването на тяхната човечност. Ще им проповядва, че те са човеци и какво означава да бъдеш човек. Ще се опита да ги приобщи към собственото си убеждение, че хората са по-велики от машините и че никой човек не трябва да работи или мисли, за да могат от това да се облагодетелстват машините.
Ето и трите неща, които биха могли да се случат:
Хората биха могли да отидат на друга планета и там да изграждат собствената си съдба като човеци, които не са подчинени на машините.
Планетата на машините би могла да бъде завзета от хората като се вземат съответните мерки срещу ремашинизацията на планетата. Човек би могъл, ако намери начин, да накара машините да работят за хората.
А най-лесният от всички начини е да се унищожат всички машини и така да бъде установена абсолютната сигурност, че хората ще останат свободни от всяка заплаха за по-нататъшно поробване.
„Сега вземи всичко това“, рече си Крейн, „и го виж от другата страна. Вместо машини, разбирай хора, а вместо хора — машини.“
Той вървеше по конската пътека покрай брега на реката и му се струваше, че е сам в целия свят. Сякаш по лицето на Земята не се движеше нито едно друго човешко същество.
Крейн чувстваше, че това е вярно поне в едно отношение, защото със сигурност той бе единственият човешки индивид, който знаеше… знаеше онова, което осъзнатите машини искаха от него да знае.
Те бяха пожелали той да знае — той, единствен. За толкова поне бе сигурен. Пишещата машина му каза, че те бяха пожелали точно Крейн да научи, защото той представляваше средният човек.
Защо той? Защо средният човек? За това сигурно имаше съвсем прост отговор.
По стъблото на един голям дъб се спусна катеричка, после увисна надолу с главата, забила мъничките си нокти в кората на дървото. Тя изцвъртя нещо към него сякаш му се караше.
Крейн вървеше бавно, заравяйки крака в тазгодишната шума, с шапка, нахлупена ниско над очите и ръце, пъхнати дълбоко в джобовете му.
Защо им трябваше изобщо някой да знае?
Не беше ли по-логично да искат никой да не знае, да се прикриват, докато дойдеше време за действие, за да използват елемента на изненадата с цел да потушат евентуална съпротива?
Съпротива! Това бе отговорът!!! Те биха искали да разберат с каква съпротива ще трябва да се справят. А как могат да разберат каква съпротива да очакват от една чужда раса?
„Ами като изпробват каква ще бъде реакцията“, рече на себе си Крейн. „Като провокират един представител от расата и наблюдават какво прави той, а чрез контролирано наблюдение си направят изводи за реакцията на цялата раса.“
„Значи те са се спрели на мене“, продължаваше да мисли Крейн, „мене — средния човек? Казаха ми, за да зная и да разбера, че ме наблюдават.“