Огромният океан на планетата отново тънеше в мрака на нощта. Веригата от острови го пресичаше като черни точки. Един от тях, най-големият, бе очертан от бледа зелена светлина. Фосфоресценция във вълните, разбиващи се в бреговете и скалите му.
На дневната страна доминираше гигантският континент. Югозападната му част бе изцяло заета от пустиня. Първо кацане трябва да беше на север от нея. Денем селището бе твърде малко, за да се различи с просто око. Дори огромните чуждоземни кули, където се бе срещал с Куп, Кейт и останалите, бяха твърде малки, за да ги открие.
— Добре ли си там отвън, партньоре? — попита Алекс по радиото. — Доста време се рееш вече. Онзи люк няма да се поправи сам.
Докато говореше, „Едуард Израел“ премина в дневната светлина на планетата и блесна като яркобяла искра. Беше прекалено далече, за да различи някакви подробности, и същевременно много близо, в орбитални представи. Алекс държеше „Росинант“ на синхронизирана орбита, за да го държи в обсега на оръдието.
— Красиво е — въздъхна Басиа, загледан в планетата долу. — Когато пристигнахме с „Барб“, нямах време да я разглеждам. Но Ил е наистина красива.
— Само че — продължи бавно Алекс, — надявам се, не си забравил за еуфорията, за която говорехме, когато те инструктирах за излизането в космоса?
— Не ми е за първи път — каза Басиа. — Зная какво е да си необяснимо щастлив, а аз се чувствам добре, но нищо повече. Люкът е почти готов. Вземах си кратка почивка.
Хранеха се заедно. Алекс сподели с него видеоколекцията си с криминалета от двайсети век. Тъкмо снощи гледаха поредния трилър. Колекцията беше в стил „ноар“ и Басиа намираше този тип филми за твърде мрачни и песимистични, лишени от радост. След филма водиха дълъг разговор за разликата във вкусовете им. Алекс смяташе, че не бива да се чувства така.
Верен на обещанието на Наоми, Алекс бе съставил списък с ремонти, които Басиа да извърши. Един от тях бе на заклещена механична ръка в торпедния апарат на „Росинант“.
Люкът зееше отворен пред него, проход към вътрешността на боен кораб, широк метър и дълъг осем. Огромна бяла тръба бе закрепена точно под входа. Едно от корабните торпеда. Беше твърде голямо, за да е ракета. По-скоро като малък космически кораб. Не изглеждаше опасно, нищо повече от чудесно изработен, функционален инструмент. Басиа знаеше, че в сърцето му се спотайва бойна глава, която може да превърне всеки космически кораб в разтопена маса от метал и плазма. Трудно беше да го повярваш, като гледаш тези гладки извивки и бялата повърхност, внушаваща усещане за спокойствие и увереност.
Повредената механична ръка бе демонтирана и се рееше в пространството над торпедото в очакване да бъде прибрана вътре. Не без известно усилие Басиа обърна гръб на зашеметяващата гледка на Ил и извади новата ръка от мрежата на гърба си.
— Връщам се на работа — съобщи той на Алекс.
— Прието — отвърна пилотът. — Ще се радвам да успееш с ремонта.
— Мислиш ли, че ще ти трябва? — попита Басиа.
— Не, но искам да съм готов за всякакви възможности. — Алекс се засмя. Смееше се, но беше сериозен.
Басиа се зае да прикачва новата ръка към гнездото и торпедния люк. Не разбираше много от електроника и се безпокоеше, че свързването на новата ръка може да надхвърли познанията му, но се оказа, че всичко се свежда до един кабел, който трябваше да постави в съответния контакт. Бе съвсем обяснимо. При конструирането на бойни кораби винаги се вземаха предвид и възможни поражения. Ремонтите можеше да се извършват във враждебно обстановка. Ето защо всичко бе изработено на готови модули. Той дори се зачуди дали марсианците не са имали поясен в конструкторския отдел.
— „Барбапикола“ е от нашата страна на Ил — съобщи Алекс със същия ленив, сънен глас.
— Можеш ли да ми го покажеш? — Басиа се огледа, но не виждаше нищо, дори бялата искра на „Едуард Израел“.
— Почакай. — Миг по-късно върху лицевото стъкло на Басиа се появи зелена индикаторна точка, която бавно се местеше.
— Точката ли е?
— Ами, по-скоро е там, където е точката. Но е твърде далече, за да го видиш. Само секунда.