Този път на дисплея изникна зелен квадрат, даващ увеличение като телескоп, и далечният кораб нарасна до размерите на палец.
— Това е петдесетократно — обясни Алекс.
— Космосът е прекалено голям — въздъхна Басиа.
— И други са го казвали. При това се намираме на ниска орбита около планетата. Главата ти ще се пръсне, ако се опиташ да си представиш цялостната картина.
— Не се и опитвам.
— Мъдър човек.
„Барбапикола“ приличаше на голям метален контейнер, с широка камбана под мястото на двигателя и множество надстройки, където бе разположен командният център. Беше грозен и едновременно безкрайно функционален. Създаден за вакуум обект, който никога нямаше да познае горещината на атмосферното триене.
Огромните товарни хангари, които заемаха по-голямата част от вътрешното пространство, бяха напълнени с необработена литиева руда, превозена от мините на Ил. Корабът очакваше първа възможност да се отправи към рафинериите на станция Палада. Да размени суровината за храна, лекарства и торове. Неща, от които отчаяно се нуждаеше колонията.
И да откара дъщеря му.
— Можем ли да разговаряме с тях? — попита той.
— А? С „Барб“ ли? Разбира се. Защо?
— Дъщеря ми е там.
— Опалянка — отвърна почти веднага Алекс. Чу се пращене на радиовръзка и след малко отговори глас с плътен, поясен акцент.
— Ке?
— Са буено. Басиа Мъртън, ме. Суке нах Фелсия Мъртън. Донде?
— Са, са — отвърна гласът и в него се долови любопитство и раздразнение. Връзката остана отворена.
Докато чакаше, Басиа довърши монтирането на механичната ръка и я включи. Свърза се с кораба и помоли Алекс да я изпробва, ръката се отвори и затвори няколко пъти без видими затруднения. Двигателчето ѝ работеше гладко, с тихо бръмчене, което се предаваше по корпуса, за да бъде уловено от магнитните подметки на Басиа.
— Татко? — попита един неуверен гласец.
— Бебче, Фелсия, това съм аз, миличка — заговори той, но се сепна и се опита да овладее развълнуваното си пелтечене.
— Татко? — В гласа ѝ изведнъж се долови радост. Същата тази дума, с която го посрещаше, когато се връщаше от работа. Но сега гласът ѝ бе малко по-зрял. Глас на жена, който приятно погали слуха му.
— Аз съм тук горе, близо до теб, миличка.
— На „Барбапикола“? — попита тя объркано.
— Не, имам предвид на орбита. Над Ил. Виждам кораба ти, бебче. Лети наблизо.
— Чакай да намеря монитор. Къде си ти? Мога да те потърся.
— Не, не се безпокой за това. Доста съм далече всъщност. Трябваше да дам увеличение, за да те видя. Нека си поговорим още малко, преди да се скриеш от другата страна на планетата.
— Хубаво — съгласи се тя. — Добре ли се държат с теб?
Басиа се засмя.
— Брат ти ме попита същото. Те са чудесни хора. Най-добрите тъмничари, които е имало някога. Ами ти?
— Тук всички са много мили, но обезпокоени. Изглежда, корабът на РЛЕ няма да ни позволи да заминем.
— Всичко ще бъде наред, миличка. — Басиа потупа с ръка космоса, сякаш тя стоеше пред него. — Холдън работи по въпроса.
— Той те направи свой арестант, татко.
— Направи ми услуга, Фелсия. Той ме спаси. — Басиа осъзна, че е истина, веднага щом произнесе тези думи. Мъртри щеше да го убие. А синът му и Лусия все още бяха долу. — Исках само да ти кажа здрасти. Да не говорим за другото.
— Ами здрасти, татко — каза тя и той отново долови промяната в гласа ѝ.
— Здравей, мъниче — отвърна ѝ с обръщението, което не бе използвал от години.
Тя издаде странен звук и Басиа осъзна, че плаче.
— Татко, никога вече няма да те видя — промълви с дрезгав глас.
Той опита да я успокои, да ѝ вдъхне увереност. Но още бе под впечатлението на разговора с Алекс.
— Може би, мъниче — рече. — И за това съм виновен само аз. Няма да го забравяш, нали? Опитах се да направя това, което смятах за правилно, но обърках всичко и сега трябва да си платя.
— Не ми харесва, като го казваш — изхлипа все още разплаканата Фелсия.
„На мен също, миличка“ — помисли си той, но отвърна:
— Такъв е животът, нали? Такъв е животът. То не променя факта, че те обичам, обичам майка ти и Яцек.
„И Катоа, когото оставих да умре.“
— Казват, че трябва да прекъсваме вече — съобщи Фелсия. Малката зелена точка, която бе дъщеря му, доближаваше бързо хоризонта, отвъд който радиовръзката щеше да се разпадне. Случваше се пред очите му и той гледаше как разстоянието между тях постоянно расте.
— Добре, миличка. Всичко хубаво. Обичам те.
Каквото и да му отговори, беше изгубено, тъй като „Барбапикола“ се плъзна зад Ил и в слушалките остана само статичен шум. Около този нов свят все още нямаше ретранслиращи спътници. Всичко се свеждаше до пряка видимост, както е било в зората на радиосигналите. Басиа се замисли за техния дом, малка паянтова къщурка между два прашни пътя. Може би така и трябваше да бъде.