Подобно на вятър през затревено поле, масивна вълна се понесе във всички посоки през обкръжаващата огнения стълб океанска повърхност. Басиа осъзнаваше, че за да различава тази вълна от мястото си, тя трябва да надхвърля стотици метри. Ала умът му бързо губеше способността да разсъждава логично, завладян от древен и примитивен страх, който го подтикна да изпразни мехура си в контейнера на скафандъра.
Басиа бе израсъл в системата на Юпитер. Неведнъж бе гледал снимки на Йо. Йо бе известна с това, че приютяваше най-гигантските вулкани, познати на човечеството. Огромни гейзери от сяра, които пробиваха атмосферата и запокитваха частици към плазмения тор на Юпитер и далечните пръстени. Заради тях Йо си оставаше негостоприемно място.
Експлозията, която Басиа наблюдаваше от орбита, би накарала тези изригвания да приличат на джуджета. Изглеждаше сякаш половината планета е била изравнена от силата на взрива.
Първо си помисли колко е добре, че колонията е от другата страна на планетата. После, че ударната вълна се носи нататък и дори огромното разстояние няма да я забави особено.
— Исусе Христе! — възкликна Алекс по радиото. — Видя ли това?
— Обади се долу — извика Басиа. Гласът му прозвуча като изплашен хленч. — Трябва да ги предупредиш.
— За какво да ги предупредя? — попита Алекс. Звучеше замаяно.
„Какво би направил, ако планетата, на която стоиш, се опита да те убие?“
Басиа не знаеше.
29.
Холдън
Холдън стоеше на невисок хълм, от който като на длан се виждаше селището, и се опитваше да се наслаждава на красотата на планетата, ала умът му предъвкваше проблемите, с които му предстоеше да се справи. Обичайният прашен облак днес бе укротен от превалелия дъждец. След него селището изглеждаше чисто и добре поддържано. Мирно. Отгоре небето бе изумително синьо, прорязано от едва забележимите дири на височинните облаци. Ръчният му терминал показваше, че температурата е 22 градуса и има лек североизточен ветрец. Единственото, което би направило тази гледка още по-добра, щеше да е Наоми до него, или поне вестта, че е в безопасност на борда на „Роси“. Но едва ли можеш да искаш всичко от света.
— Липсват ми планетите — произнесе той, затворил очи и обърнат към слънцето.
— На мене не — отвърна Еймъс. Беше толкова мълчалив по време на тяхната следобедна разходка, че Холдън бе забравил, че е с него.
— Не ти ли липсва вятърът? Слънчевите лъчи върху кожата? Слаб дъждец?
— Не тези фактори на планетарния живот са се отпечатали в съзнанието ми — изръмжа Еймъс.
— Искаш ли да поговорим за това?
— Не.
— Добре. — Холдън не се обиди на отказа му. Както неведнъж бе казвал, Еймъс имаше доста преживелици зад гърба си. Не обичаше хората да се ровят в миналото му и Холдън бе последният човек, който би се опитал. И без това вече знаеше повече, отколкото би искал, за тежките младежки години на Еймъс на Земята.
— Май ще е най-добре да се връщаме — подхвърли Холдън, след като се наслади още малко на вятъра. — Може вече да сме получили отговор на нашата молба до РЛЕ.
— Да бе — изсумтя Еймъс. — Началството в РЛЕ трябва да е пратило отговор секунди след като са приели нашето писмо, за да пристигне сега.
— Няма да позволя твоите намеци за несъвършенствата на скоростта на светлината да повлияят на моя оптимизъм.
— Че то какво ли може да му повлияе?
Холдън облиза замислено устни.
— Ако ни откажат — поде той. — Ако решат да позволят на Мъртри да я задържи… Тогава ще трябва да преценя дали тя е по-важна от опазването на мира на това място.
— Аха.
— И съм почти сигурен какво ще избера.
— Аха.
— Някои хора ще ме обвинят, че съм егоист.
— Така е — кимна Еймъс. — Но майната им. Те не са с нас.
— Това разделение на „ние“ и „те“ е в основата на тукашните проблеми — отбеляза Холдън, но ръчният терминал прекъсна по-нататъшните му размишления с пронизителния сигнал на алармата. Тревожното позвъняване, което бе запазил за изпаднал в беда съекипажник.
„Наоми — разтревожи се той. — Нещо е станало с Наоми.“
Еймъс пристъпи към него смръщил ръце и свил юмруци. Беше го споходила същата мисъл. Ако нещо се случи с Наоми, няма начин да попречи на Еймъс да убие Мъртри. Вероятно дори няма да се опита.
— Тук Холдън — произнесе той, като се опитваше да говори със спокоен глас.
— Капитане, възникна проблем — обади се Алекс. Гласът му бе изплашен, разтреперан. Холдън бе летял с Алекс при не една и две битки. Нито една следа от ракета на монитора не бе успявала да изкара пилота от равновесие. Каквото и да ставаше, беше много лошо.