— След като не можем да разчитаме на мините или на пещери, да опитаме с руините — предложи Холдън.
Мъртри се облегна назад, смръщил вежди.
— Какво ви кара да смятате, че руините ще издържат на ветрове със скорост триста километра в час?
— Честно ли? Нямам основателна причина да го вярвам — призна Холдън. — Но те са там от много време. Това е всичко, с което разполагаме. Надявам се, че щом са издържали досега, ще могат да издържат и на това, което идва.
— По-добре от тези къщурки, в които живеете — добави Еймъс и повдигна яките си плещи. — Мога да сваля всяка от тях с ритник.
Мъртри продължаваше да се накланя назад, загледан в тавана и примляскващ тихо. След няколко секунди каза:
— Добре. По-добър план едва ли можем да измислим за момента. Трябва само да издържим на първата ударна вълна. Идващото след нея също няма да е погалване, но ще се справим. Ще играем по вашата свирка. Аз ще се погрижа хората ми да се размърдат. А вие съобщете на вашите.
— Керъл, събери колкото се може повече хора, които да разпространят вестта — нареди Холдън. — Нека всички вземат колкото могат вода и храна, но нищо друго. Нямаме време да си правим снимки за спомен. Цялата планета гори.
— Аз ще ѝ помогна — заяви Еймъс.
— Часовникът цъка — припомни им Холдън и чукна с пръст ръчния си терминал. — Искам да ви видя всички до четири часа в руините. И нито минута повече.
— Ще се опитаме — увери го Керъл.
Отне доста повече време, отколкото се надяваше Холдън, за да изкарат колонистите. Всеки от тях изразяваше недоверие и изненада. След това трябваше да споделят изненадата си. А после — да обсъдят какво да вземат със себе си. Някои настояваха да носят лични вещи и всеки бе сигурен, че неговият случай е уникален. Когато се стигнеше до такива разправии, Холдън едва се сдържаше да не им се разкрещи.
Виновни бяха синьото небе и лекият ветрец. Кой би повярвал, че се задава бедствие в подобна обстановка? Достатъчно бе да погледне нагоре, където се рееха пухкави облачета. Съгласяваха се само защото бяха свикнали да слушат Холдън, Керъл и Мъртри и вярваха, че говорят за сериозни неща. Но Холдън виждаше недоверието в очите им, долавяше го във всеки опит да се бавят или да спорят.
На другата страна на улицата мъж държеше вързоп с дрехи в едната си ръка, а с другата влачеше контейнер с вода. Еймъс пристъпи към него и му заговори усмихнато. Мъжът завъртя енергично глава и се опита да го заобиколи. Еймъс дръпна вързопа и го метна на покрива на близката къща, вдигна контейнера и го тикна в ръцете на мъжа. Мъжът понечи да възрази, но Еймъс го гледаше с унесената си усмивка и накрая другият махна с ръка и продължи към руините.
— Капитане? — повика го отзад напрегнат глас. Холдън се усмихна и се обърна. Елви Окойе и го гледаше усмихнато, преметнала голяма чанта през рамо.
— Здравей — поздрави той. — Какво носиш?
— Одеяла. Файез, Судям и аз взехме одеялата от склада. Когато отломките покрият всичко наоколо, температурата ще падне драстично. Нощите ще бъдат студени.
— Много добре сте се сетили. Вероятно трябва да кажем и на другите да вземат одеяла.
— Освен това — продължи тя — ще ни е нужна помощ за нашите химици.
— Помощ?
— Машината за химични анализи е доста тежка и те се измъчиха да я преместят. Един или двама души ще им улеснят задачата.
Холдън се разсмя и поклати глава.
— Елви, не отиваме там за научни изследвания. Кажи им да я зарежат и да вземат вода и храна.
— Тя прави вода — подчерта Елви.
— Да се запасят и с… тя прави вода?
— Може да стерилизира и дестилира вода — кимна Елви, сякаш жестът ѝ щеше да го накара по-бързо да се съгласи. — Сигурно ще ни потрябва. Когато свършат бутилките.
— Ами да — каза той, чувствайки се като идиот.
— Именно. — Тя се ухили, доволна, че е помогнала.
— Еймъс! — извика Холдън. Когато едрият мъж се обърна, той посочи Елви. — Иди да ѝ помогнеш да преместят една голяма машина.
— Машина? — намръщи се Еймъс. — Не трябва ли да вземем само вода и храна…
— Тя прави вода — отвърнаха едновременно Елви и Холдън.
— Ясно — кимна Еймъс и пое забързано към групата.
Холдън забеляза, че в небето се бе появил едва забележим тъмен ореол. Слънцето все още беше високо. Едва преваляше пладне. Но слънчевата светлина придобиваше червеникав оттенък и светът потъваше в мрак, сякаш красивият залез започваше пет часа по-рано. Нещо в тази промяна накара по гърба му да преминат тръпки.
— Тичай при вашите — побутна той Елви — Хайде. И им кажи да побързат.