Тя не възрази, обърна се и хукна назад към квартала на РЛЕ. Около него колонистите вече не спореха и се движеха доста по-бързо и целенасочено. От време на време хвърляха уплашени погледи към небето.
Холдън не бе влизал в руините, откакто бе идвал да оглежда мястото на престъплението. Имаше същото зловещо и нечовешко излъчване, каквото бе виждал и друг път, първо на Ерос, след епидемията, по-късно и на станцията на Пръстена, в сърцето на мрежата от портали. Извивки и ъгли, които бяха сбъркани според представите му и същевременно някак странно красиви. Опита се да си представи за какво ли може да ги е използвала протомолекулата и не успя. Не приличаха на помещения за причудливи машини, нито на жилища с мебели и лични вещи. Сякаш, макар и празни, те все още изпълняваха необяснимите функции, за които са били предназначени по начало.
Именно тук Басиа Мъртън и другите бяха крили експлозивите. Тук бяха убили групата охранители. Най-кървавите престъпления, извършвани на планетата, се бяха случили на мястото, където отиваха сега.
— Дайте ми бройката — говореше Керъл Чиуиуи на една от помощничките си. — Кой липсва? Намерете кой липсва.
Непрестанно броеше колонистите, но хората продължаваха да прииждат и да се смесват с вече дошлите. Невъзможна задача, ала Холдън не можеше да не се възхити на упоритостта ѝ.
Научната група на РЛЕ се беше сгушила в овалния ъгъл на голямата централна зала и Елви бе при тях. Няколко учени се суетяха около масивната машина. Подготвят синтезатора на вода, надяваше се Холдън. Лусия прекоси стаята и заговори с Елви. Синът ѝ Яцек я следваше неотстъпно. Холдън въздъхна облекчено, като видя, че са тук. Горе на „Росинант“ Басиа сигурно си гризеше ноктите от притеснение и Холдън изпита задоволство, че ще може да му съобщи, че всички са налице.
— Ей, капитане — повика го Еймъс, идващ от една странична стая, където бяха настанени колонисти. — Имаме проблем.
— Още един ли? По-лош от опустошителната буря, дето се е насочила към нас?
— Е, не чак толкова. Преброихме хората и изглежда, семейство Далк липсва.
— Сигурни ли сме в това?
— Съвсем — отвърна със свиване на рамене Еймъс.
Керъл видя, че говорят, и се насочи към тях.
— Сто процента — включи се в разговора тя. — Клей Далк беше в града за припаси, когато го предупредихме. Отиде да вземе жена си и дъщеря си. Къщата им е чак на другия край. Трябваше да пратя някого с тях, но не се сетих…
— Имала си достатъчно работа — успокои я Холдън. — Колко далече е къщата им?
— Три километра — отвърна Еймъс. — Смятам да ида с тия момчета и да видя дали ще можем да ги открием.
— Почакай малко — спря го Холдън. — Не съм уверен, че ще успеете да изминете шестте километра дотам и обратно за времето, което ни остава, камо ли да търсите хора.
— Шефе, няма да оставим онова малко момиченце — изтъкна Еймъс. Говореше привидно спокойно, но Холдън долови скритата в гласа му заплаха.
— Добре — предаде се той. — Но нека първо се свържа с „Роси“, за да проверя как се развиват нещата. Изчакай поне това.
— Хубаво — съгласи се Еймъс. — И бездруго отидоха да търсят пончо за момичето.
Холдън напусна голямото помещение и пое по коридорите в търсене на входа. Чуждоземната постройка беше лабиринт от свързани тунели и стаи. Докато вървеше, той извади ръчния терминал.
— Алекс, тук Холдън, чуваш ли ме?
Звукът, който дойде в отговор, бе примесен с пращене и пукот от масивната атмосферна йонизация, но все пак Холдън успя да различи гласа на Алекс:
— Тук Алекс. Какво става?
— Докладвай за обстановката. Колко близо е до нас?
— О, шефе, достатъчно е да погледнеш на запад — страхът в гласа на Алекс бе осезаем въпреки статичния шум.
Холдън излезе от централния вход на руините и погледна към бавно залязващото слънце.
Черна завеса скриваше хоризонта докъдето му стигаше погледът. Движеше се толкова бързо, че дори от десетки километри разстояние изглеждаше сякаш препуска към тях: тъмна, търкаляща се планина, озарявана от светкавици. Земята под краката му се тресеше и подскачаше и Холдън си спомни, че звукът се движи по-бързо през твърда повърхност, отколкото по въздуха. Вибрациите, които усещаше, бяха като далечни бойни викове на задаващата се стихия. Той още оглеждаше хоризонта, когато долетя нарастващ рев.
— Какво е положението? — попита Еймъс, който тъкмо бе излязъл в коридора. Вече си слагаше раницата. Зад него стояха няколко колонисти, с изражение на страх и надежда на лицата.
— Закъсняхме, човече — поклати глава Холдън. — Закъсняхме.