Не беше сигурен дали има предвид само семейство Далк или всички тях.
30.
Елви
В началото фронтът на бурята се приближаваше бавно — преграда от мътна, кипяща пяна, по-висока от най-високите небостъргачи и тласкаща пред себе си вълна от нагорещен въздух, колкото да покаже, че е съвсем истинска. А после — между две поемания на дъх — тя се стовари с чудовищна сила. Въздух, вода и кал нахлуха през прозорците, коридорите и отворите в стените като избълвани от пожарникарски маркуч потоци. Ревът бе оглушителен. Елви се сви, опряла гръб в стената и обгърнала с ръце коленете си, и остана така. Стената зад гърба ѝ се тресеше и вибрираше при всеки свиреп порив на урагана.
Михаела бе седнала срещу нея, запушила ушите си с длани и отворила уста в ням вик. Елви очакваше, че дъждът ще е студен, но не позна. Водата, която запълваше бързо пода на помещението, бе топла и солена, и кой знае защо това влошаваше още повече нещата. Тя сплете пръсти и ги стисна, докато я заболяха кокалчетата. Въздухът бе изпълнен с кални пръски, беше ужасно трудно да се диша. Някой се показа за миг под арката вляво от нея, но тя не можа да различи кой е. Беше сигурна, че руините ще рухнат, че древните стени ще се сгромолясат и ще ги смачкат до един. Изведнъж в съзнанието ѝ изникна споменът за катастрофата на совалката, паниката, страхът и последвалият жесток сблъсък. Толкова приличаше на ставащото сега, че вече почти бе готова за финалния удар. Това поне щеше да сложи край на всичко.
Знаеше, че е ден, ала единствените светлини идваха от аварийните лампи и почти постоянната канонада на светкавиците, озаряващи за миг лицата на хората. Млад мъж с лице като издялано от камък и застинало изражение на мъка и страдание. Дете, не повече от осемгодишно, заровило глава в рамото на майка си. Уей и Мъртри с униформи, притиснати като любовници и крещящи си един на друг в ушите, за да надвият общата врява. Бързите барометрични промени бяха невидими, но тя ги усещаше в миговете, когато внезапно и необяснимо ѝ призляваше и тялото ѝ се чувстваше по странен и неприятен начин. Не знаеше дали сътресенията идват от стените, или са плод на изопнатите ѝ докрай нерви.
В някой момент възприятието ѝ претърпя промяна. Нямаше представа дали бурята продължава минути, или от часове. Беше като полусъзнателно преживяване на тежка травма, обречената търпимост на нападнатия, който се е оставил изцяло на милостта на своя похитител. От време на време усещаше, че изплува в съвсем ясно съзнание, колкото малко след това отново да се върне във вцепенението. В шока. Може би наистина изпадаше в шок. Възприятията ѝ сякаш премигваха — ту се включваха, ту изключваха. Беше се сгушила до Файез, вкопчила ръце в лакътя му, но не помнеше как се е озовала до него. Калните талази вече стигаха до глезените им, телата им бяха изцапани с кал. Имаше я навсякъде.
„Когато това свърши, ще се върна в къщата и ще се къпя часове наред, а после ще спя цяла седмица“ — обеща си тя. Знаеше, че е нелепо. Нямаше начин къщата ѝ да е издържала, но все още някаква част от нея таеше надежда. Една ярка, червена светкавица блесна почти едновременно с трясъка. Тя стисна зъби, затвори очи и остана неподвижна.
Първата промяна, която забеляза, бе бебешкият плач. Елви се размърда и осъзна, че дрехите ѝ са подгизнали от вода и кал и залепнали за тялото ѝ. Завъртя глава, опитвайки се да види откъде идва неприятният шум. Усети мисълта да се заражда някъде дълбоко в ума ѝ, преди да осъзнае какво е това, сюрреалистична пауза между възприемането и осъзнаването. Чуваше нещо — разни неща, които обаче бяха различни от зловещото клокочене на бурята. Опита да се изправи, но краката ѝ се подгънаха. Тя приклекна в калта, отърси се, размърда рамене и опита отново. Дъждът падаше косо през прозорците и все още се изливаше като с кофи от черното небе. Вятърът виеше, свистеше и стенеше. При всякакви други обстоятелства това щеше да е пикът на бурята. От време на време нещата за кратко се влошаваха.
— Доктор Окойе?
Лицето на Мъртри бе осветено отдолу, през рамото му бе преметнат включен на аварийно осветление фенер. Гледаше я с любезна усмивка на лицето и съсредоточено изражение. За миг през главата ѝ премина мисълта дали има нещо на този свят, което би извадило този човек от равновесие, и тя реши, че вероятно няма. Почувства се успокоена от тази негова непоклатима увереност, но тялото ѝ не беше толкова склонно да последва съзнанието. Поне засега.
— Добре ли сте, докторе? — повтори той и положи ръка на рамото ѝ.
Тя кимна и когато той понечи да продължи, Елви го улови за ръката.