— Колко време?
— Фронтът ни удари преди около шестнайсет часа.
— Благодаря ви — промълви тя и погледна към прозореца и дъжда. Светкавиците все още си играеха между облаците и се пресягаха за миг към земята, но не толкова често. Блясъците им озаряваха един променен пейзаж. Там, където вчера имаше пустиня, сега течаха реки. Цветята, или това, което смяташе за цветя, бяха пометени и отнесени. Не се виждаше нито едно стъбълце. Какво ли бе станало с гущерите имитатори? Или птицеподобните животинки, които бе нарекла за себе си каменни врабчета? Беше намислила да излезе в полето на изток от селището и да събере образци от розови лишеи, но сега и това нямаше да се случи.
Усещането за загуба тежеше като буца на гърлото. Беше видяла екосистема, непозната досега на човечеството, мрежа от живи организми, различна от всичко, което познаваше. Тя и колегите ѝ бяха единствените хора, крачили из тази градина. А сега я нямаше.
— Природата е свикнала да се възстановява след всяко бедствие — промърмори тя. Истина, известна на всички биолози, но сега я произнесе, сякаш казваше молитва. Като че се опитваше да си обясни всичко, на което бе станала свидетел. Да намери утеха. Да придаде на света усещане за причина и смисъл. Организмите израстват в определена среда и после тази среда се променя. Такава е природата на вселената, което бе вярно тук точно толкова, колкото и на Земята.
Тя заплака тихо и сълзите ѝ се смесиха с капките на дъжда.
— Виж, ето това не бях очаквал — каза Холдън. Тя се обърна и го погледна. Приличаше на избеляла фотография на предишния Джеймс Холдън. Косата му бе полепнала на темето. Ризата му бе изпръскана с кал.
Беше твърде изморена, за да обръща внимание на тези неща. Взе ръката му в своята и проследи погледа му към далечния край на руините. Дланта му бе твърда и топла и ако имаше известно колебание у него, поне не побърза да я дръпне.
Керъл Чиуиуи и още четирима колонисти се мъчеха да препречат пътя на нахлуващия през прозореца дъжд с големи найлонови плоскости. Зад тях двайсетина колонисти се бяха разделили на малки групички, сгушени под одеялата. Хора от службата на Мъртри обикаляха между тях с шишета с вода и пакети със суха храна. Файез и Лусия стояха един до друг и разговаряха оживено. Елви не можеше да чуе какво обсъждат.
— Какво по-точно не сте очаквали? — попита тя. — Нищо не виждам.
Той стисна за миг пръстите ѝ и после пусна ръката ѝ. Без допира на неговата нейната длан сякаш стана по-студена.
— Хората от вашата охрана да помагат на поясните — обясни той. — Но май нищо друго на този свят не сплотява повече от бедствието.
— Това не е вярно — възрази Елви. — Винаги бихме помогнали. Дойдохме тук с планове да им помагаме. Не зная защо всички ни мислят за толкова ужасни. Нищо лошо не сме сторили.
При последните думи гласът ѝ потрепери и тя се разплака. Чувстваше се странно откъсната от самата себе си, сякаш се гледаше как плаче отстрани. Холдън положи ръка на рамото ѝ и едва тогава тя усети болката. За известно време я изпълни цялата. Заля я като потоп. Блеснаха три кратки светкавици, ослепителни и ярки, и гръмотевиците им отекнаха в далечината.
— Съжалявам — пророни тя, когато отново можеше да говори. — Но всичко това ми дойде множко.
— Не, аз трябва да се извиня — рече Холдън. — Не исках да те накарам да се почувстваш по-зле. Просто…
— Разбирам. — Тя отново посегна към ръката му. Нека ѝ се присмее. Нека я отблъсне. Вече не я беше грижа. Просто искаше той да я докосва. Да я държи.
— Ей, капитане. — Еймъс изплува от мрака. Беше загърнат с яркожълто пончо. — Ще се справиш ли сам за известно време?
Холдън отстъпи назад и се отдръпна от нея. За миг тя почувства раздразнение, заплашващо да се превърне в гняв към големия мъж. Прехапа устни и го изгледа намръщено. И да забеляза, той не го показа с нищо.
— Не зная как точно да ти отговоря — изсумтя Холдън. — Не виждам причини да умра в близките часове. Това е най-доброто, което мога да ти предложа.
— Мисля, че е достатъчно — кимна Еймъс. — Нали се сещаш за онова семейство, дето не можа да пристигне навреме? Е, отиваме да ги търсим.
Холдън сви вежди.
— Сигурен ли си, че идеята е добра? Навън все още не е утихнало. И има толкова вода, колкото това място едва ли е виждало досега. Ще има залети места и няма никакъв начин да ви помогнем, ако течението ви повлече на юг.
— Те имаха малко момиче — подчерта Еймъс. Двамата мъже се изгледаха продължително, сякаш останалата част от разговора бе преминала в друга среда. Елви ги наблюдаваше напрегнато, бяха като членове на семейство, отдавна привикнали да общуват по свой начин.