— Пази се — рече накрая Холдън.
— Ще направя каквото е по силите ми. Макар че корабът може да е отплавал.
Към тях се приближи Уей. Беше свалила бронята си, но автоматът все още бе преметнат на гърба ѝ. Тя кимна на Еймъс.
— Имам още двама души, които са готови да дойдат.
— Няма значение за мен, щом няма и за вас — отвърна Еймъс. Уей кимна. В очите ѝ имаше мрак, също както в неговите.
Елви се огледа. Неколцина мъже навличаха дрехи като тази на Еймъс. В тъмнината бе трудно да се каже колко от тях са от РЛЕ. Дори поясните и земляните не можеха да се различат. Елви не знаеше дали това се дължи на тъмнината, или някаква функция на ума ѝ продължаваше да променя възприятията. Човешкият ум понякога действаше по този начин.
Тя разпозна сред групата Файез и изведнъж я завладя страх.
— Чакай — извика му Елви. — Файез, почакай. Какво правиш?
— Отивам да помогна — отвърна той. — А и вече не издържам в тая рибна консерва. Свикнал съм на повече лично пространство. Близостта с всичките тези хора ме потиска.
— Не отивай. Навън е опасно.
— Зная.
— Остани тук! — Тя го сграбчи за пончото и се опита да го изхлузи през главата му. — Аз ще ида.
— Елви! — извика той. — Елви! Спри!
Ръцете ѝ бяха мокри от найлоновото наметало.
— Остави ги — примоли се тя. — Те са професионалисти. Могат да се погрижат за проблема. Ние… хората като нас…
— Мисля, че отминахме момента, в който се деляхме на „ние“ и „те“ — подхвърли Файез. След миг добави: — Знаеш какъв съм, Елви.
— Не, Файез, ти си добър човек.
Той повдигна глава.
— Елви. Исках да кажа, че съм геолог. Но едва ли им трябвам, за да разговаряме за тектонични плочи. Ти какво си помисли?
— Ох. Аз просто…
— Хайде, професоре. — Уей го тупна по рамото. — Време е да идем на малка разходка.
— Как бих могъл да откажа? — попита Файез и се отдръпна от Елви. Тя остана да гледа как шестимата се изнизват през входа. Еймъс, Уей, Файез и трима колонисти — не, двама колонисти и Судям. В ръцете си държаха химични фенери за еднократна употреба. Отвън ги посрещна стихията. Елви доближи прозореца, без да обръща внимание на шибащия я в лицето дъжд. Еймъс и Уей вървяха отпред, привели глави, и найлоновите наметала плющяха зад гърбовете им. Останалите ги следваха отблизо, скупчени като патенца. Нощта около тях бе черна и страшна и те се изгубиха зад завесата на пороя, който намаляваше с всяка изминала минута. Елви остана, загледана в мрака дълго след като вече не можеше да ги различава.
Откри Лусия и Яцек в една от големите зали. Двама поясни се опитваха да прикачат голяма пластмасова плоскост на прозореца, за да спрат дъжда и вятъра. Останалите чистеха калта от пода. Вече бяха свършили по-голямата част от работата и Елви видя бели линии по земята. Останалите колонисти спяха сгушени под одеялата. Тътнежът на бурята бе достатъчно силен, за да заглушава стенанията им. Или повечето.
Лусия погледна към нея. Изглеждаше остаряла с цяло десетилетие, но все пак намери сили да ѝ се усмихне. Елви приклекна до нея. И двете бяха покрити със солена кал и от тях вече полъхваше на застояло. Всички дребни животинки, обитаващи големия океан на планетата, които са били изтръгнати от средата им и запокитени надалече, сега започваха да гният. Късаше ѝ се сърцето при мисълта за мащабите на изтреблението около тях.
— Какво мога да направя за теб? — попита Лусия.
— Дойдох да попитам същото — отвърна Елви. — Кажи ми с какво мога да помогна.
Дългата ужасна нощ сякаш нямаше край, само дъждът продължи да отслабва. През облаците не се процеждаше никаква светлина. Нямаше дъги, които да възвестяват края на бедствието. Елви се местеше от една групичка към друга, разговаряше, проверяваше как са. Някои бяха колонисти, други хора от РЛЕ. Всички имаха едни и същи стъписани изражения, същото нескрито учудване от факта, че са още живи. Мирисът на разложено се усилваше непрестанно и ставаше все по-непоносим. Елви не искаше да си представя как ще мирише този свят, след като водата се оттече и слънцето огрее с горещите си лъчи околностите. Това беше проблем на следващия етап.
Не усети кога е заспала. Стоеше при прозореца и гледаше навън с надеждата да зърне завръщащата се групичка. Помнеше съвсем ясно, че чу гласа на Холдън зад себе си и женски глас, който му отвръщаше. Искаше да се обърне, да го потърси, да попита дали може да помогне. Да върши нещо, само да не оставя на мислите да се гонят безпорядъчно в главата ѝ. Но вместо това се събуди.