В началото не знаеше къде е. Изтощеният ѝ ум се опитваше да обрисува стените на нейната каюта на „Израел“, сякаш все още летеше към Нова Тера. Сякаш нищо от това не се бе случило. А след това настоящето я притисна.
Беше в ъгъла на малко помещение. Още осем души бяха насядали наблизо, отпуснали глави на ръцете си. Някой хъркаше, нечие тяло бе притиснато към нейното. В далечината блесна светкавица и тя видя, че човекът, който седеше до нея, е Файез. Гръмотевицата, която последва, бе продължителна, но приглушена. След нея се чуваше само трополенето на дъжда. Тя го докосна по рамото и го разтърси леко.
Той изпъшка и се раздвижи. Пончото му изшумоля едва чуто.
— О, добро утро, доктор Окойе — промърмори. — Мислех си, че ще се срещнем тук.
— Такова ли е?
— Кое да е такова?
— Утро ли е вече?
— Честно казано, не знам дали изобщо има утро.
— Открихте ли ги?
— Нищо не намерихме.
— Съжалявам.
— Искам да кажа — съвсем нищичко. Нямаше и следа от къщите. Първо кацане е изтрито от лицето на земята. Шахтите са заличени и пейзажът е съвсем променен. Няма ги дори пътищата.
— Ох.
— Помниш ли снимките за природни бедствия с ужасно много отломки? Е, представи си същото, само че без отломки.
— Съжалявам — промърмори Елви.
— Ще бъде истинско чудо, ако са оцелели някъде. Успяхме да се свържем с „Израел“. Съдейки по наблюденията отгоре, още доста време няма да виждаме изгрева на слънцето. Никой не произнася термина „ядрена зима“, но според мен спокойно можем да заявим, че известно време нещата тук ще са доста трудни. Разполагаме само с енергията от акумулаторите, но нямаме хидропонни вани. А водата ще е само колкото ще подава машината. Надявах се, че някои от складовете са оцелели. Бяха доста солидно построени.
— И все пак. Сигурно има и нещо добро във всичко това.
— Възхищавам се на психотичния ти оптимизъм.
— Говоря сериозно. Погледни ни само. Ти тръгна с Еймъс, Уей и местните. Вече всички сме заедно. Работим заедно. Грижим се един за друг. Може би това е било необходимо, за да спрем веригата от насилие. Преди това имаше три страни. Сега е само една.
Файез въздъхна.
— Така е. Нищо не сближава повече хората от природното бедствие. Или което и да било бедствие. Защото, ако питаш мен, на тази планета няма нищо естествено.
— Ето ти още едно добро нещо — посочи тя.
— Така е — съгласи се Файез. Малко след това добави: — Давам му пет дни.
31.
Холдън
Холдън бе виждал веднъж като дете последствията от торнадо. Те се срещаха рядко в равнините на Монтана, където бе израсъл, но не бяха и съвсем нечувани. Едно такова се бе спуснало над търговския комплекс на няколко километра от фермата на неговото семейство и местните жители се бяха събрали, за да разчистват останките. Майка му Тамара го бе взела със себе си.
Торнадото бе ударило земеделския пазар в средата на комплекса, без да засегне магазина за хранителни стоки и бензиностанцията от двете страни. Пазарът бе смазан като от гигантски юмрук и зоната на поражението се простираше на стотина метра във всички посоки. Това бе първата среща на младия Джеймс Холдън с яростта на природата и години след това го спохождаха кошмари, в които стихията отнасяше тяхната къща.
Бедствието сега беше много по-лошо.
Холдън стоеше там, където според ръчния терминал доскоро бе центърът на селището, и несекващият дъжд се стичаше по гънките на пончото му. Наоколо имаше само кал и малки водовъртежи във водата. Нямаше и следа от постройки. Нямаше разхвърляни отломки. При подобна сила на вятъра нищо чудно останките да бяха отнесени на стотици километри оттук, може би дори на хиляди. Нямаше начин да построят наново Първо кацане. Нямаше какво да се построява.
Светкавици продължаваха да озаряват облаците отгоре, следвани след кратки секунди от тътнежи, като бараж на далечна канонада. Дъждът се усилваше и снижаваше видимостта до няколкостотин метра, сред калните купчини шуртяха мътни потоци.
— Бих казал, какво мазало, но това не може да се опише с подобни термини — подхвърли Еймъс. — Не бях виждал подобно нещо, капитане.
— Ами ако се повтори? — попита Холдън и потрепери или от тази мисъл, или от студения дъжд.
— Смяташ, че имат още от тези избухливи неща?
— Нима знаем каква е причината за първия взрив?
— Прав си — призна с въздишка Еймъс. — Може наистина да е било реактор. Алекс прати нови данни, според които там радиацията се е покачила.
— И част от нея ще ни застигне с дъжда.
— Част.
Калта в краката на Еймъс се размърда и от нея изпълзя дребно животинче с форма на червей, опитващо се отчаяно да издигне глава над водата. Еймъс го побутна небрежно към един от ручеите и той го отнесе.