— Колко великодушно — отбеляза Холдън. — Но очаквам РЛЕ да ми направи голяма услуга.
— О! — възкликна Мъртри с усмивка на лицето. — Така ли?
— Да. Хайде, свалете совалката с припасите. Евакуацията ще отнеме доста време и ще са ни нужни лекарства, храна и укрития, за да опазим здравето на тези хора, докато всички напуснат планетата.
— Напуснат планетата? Капитане, май вие ще ни направите услуга.
— Не съм свършил. — Холдън пристъпи напред, навлизайки преднамерено в личното пространство на Мъртри. Лицето на мъжа се изопна, но той не се отдръпна. — Когато совалката си тръгне, тя ще вземе на борда част от колонистите. Първо болните и слабите. И веднага щом вашите хора успеят да обезвредят оръжията във втората совалка, тя също ще започне да извършва полети. Подобни заповеди ще получат „Барбапикола“ и „Росинант“. Напускаме тази планета и ако не успеем да поберем колонистите на „Роси“ и „Барб“, „Едуард Израел“ ще вземе останалите.
Усмивката на Мъртри придоби хладен оттенък.
— Така ли било?
— Така.
— Не разбирам защо корабът, докарал тук колонистите, да не може да ги откара обратно.
— Първо, там вече няма достатъчно място — поде Холдън.
— В такъв случай да се освободят от рудата, която незаконно са добивали от този свят — възрази Мъртри.
— И второ — продължи Холдън, сякаш не го бе чул: — Припасите на кораба са ограничени. Не мога да накарам да вземат на борда си стотици хора и да ги откарат до Медина. Съмнявам се, че политиката на РЛЕ позволява да се пренебрегне хуманитарна криза. А дори и да е така, със сигурност върху компанията ще бъде оказан сериозен натиск.
Мъртри пристъпи напред, скръсти ръце и смръщи вежди, прогонвайки безсмислената усмивка от лицето си.
„План Б е да накарам Еймъс да ти види сметката още сега и да изпълним моето предложение, след като совалката кацне“ — помисли си Холдън, но се постара лицето му да остане равнодушно.
Сякаш прочел мисълта му, Еймъс се приближи и отпусна нехайно ръка на дръжката на пистолета. Уей се отмести встрани и стисна по-здраво оръжието.
„Колко сме близо — помисли си Холдън — до мига, в който всичко може да отиде по дяволите.“ Но не можеше да отстъпи. Не и когато животът на няколкостотин души зависеше от изхода на тази конфронтация. Уей се покашля многозначително. Еймъс ѝ се ухили. Мъртри завъртя глава на една страна и резката на челото му се задълбочи.
„Започва се“ — помисли си Холдън и едва сдържа желанието си да преглътне голяма порция слюнка.
— Разбира се — произнесе Мъртри. — С радост ще помогнем.
— Хъ — възкликна неволно Холдън.
— Прав сте. Не можем да ги оставим тук — продължи Мъртри. — А и никъде другаде няма достатъчно място за тях. Ще информирам „Израел“, че ще трябва да приеме пътници, веднага щом възстановим връзката.
— Това би било чудесно — рече Холдън. — Благодаря ви.
— Доктор Окойе — каза Мъртри. Холдън се обърна и откри, че миниатюрната изследователка стои зад него с напрегната усмивка на устните.
— Съжалявам, че ви прекъсвам — заговори тя. — Но току-що установихме връзка с „Израел“. Казахте да ви информирам, когато това стане.
— Благодаря ви. — Мъртри понечи да я последва в коридора. Но спря, сякаш му бе хрумнала нова мисъл, и се обърна към Холдън. — Знаете ли, стигнахме до това положение само защото тези хора са пристигнали тук без разрешение и са построили своите бордеи. На товарната совалка носехме материали за далеч по-добри жилища. Много от случилото се можеше да бъде избегнато.
Холдън отвори уста да възрази, но Елви го изпревари.
— О, не. Аз също съжалявам за загубата на периметърния купол и останалите сглобяеми постройки. Но допреди час тук вилнееше буря със скорост триста и седемдесет километра в час. Нищо не би могло да ѝ устои.
— Благодаря за корекцията, доктор Окойе. — Мъртри извърна лице към нея. — Да идем да се свържем с кораба.
Елви премигна и изгледа изненадано гърба му, докато Мъртри излизаше.
— Сърдит ли ми е? — попита тя.
— Миличка — Еймъс я потупа по рамото, — ако е така, това означава, че не си гаднярка.
32.
Хейвлок
След като изгубиха радиовръзка с Мъртри, Хейвлок се опита да поспи. Трябваше да спи. Нищо друго не можеше да направи. Поне засега. Докато не приключи всичко долу. Той се поклащаше в безтегловността на креслото си, пристегнат с ремъци към натъпканите с гел възглавници, и се опитваше да нареди на съзнанието си да потъне в сън. Но умът му отказваше да си почива. Дали долу има останали живи? Ами ако планетата изригне и помете „Израел“? Не трябва ли да накара Маруик да изведе „Израел“ на по-висока орбита? И ако „Барбапикола“ се опита да направи същото… тогава какво? Не бива да им позволява да напускат сегашната орбита с пълен с литиева руда трюм.