— Така — въздъхна Алекс, въведе още една команда и на екрана се появи графично изображение на Ил с въртящи се около него линии. — Да, „Барб“ е в низходяща орбита…
— Ще се сблъска ли с планетата? — извика Басиа.
— Не бих казал, поне засега, но всички ние се придържахме към доста ниски орбити, най-вече заради товаренето на руда. През повечето време бе достатъчно да се добави малко скорост, но…
— Трябва да я измъкнем оттам!
— Успокой се! Остави ме да довърша — ядоса се Алекс и разпери ръце, с което само разгневи още повече Басиа. — Орбитите винаги се скъсяват, но няма да стане опасно поне още няколко дни. Може би и повече, зависи от това колко дълго могат да разчитат на аварийното захранване за маневрените двигатели. Поне засега твоята Фелсия не е в опасност.
— Да идем да я вземем — повтори Басиа. Опитваше се да диша бавно, за да се овладее. — Можем ли да го направим? Можем ли да приближим „Барбапикола“ без реактор?
— Разбира се. „Роси“ е боен кораб. Има солиден запас от акумулирана енергия. Разполагаме с добра възможност за маневри. Но след като реакторът е изключен, всеки ерг изразходвана енергия е безвъзвратно загубен. Ако прахосваме запасите си безцелно, скоро ще се озовем в тяхното положение. Така че или се успокой, или ще те заключа в твоята каюта.
Басиа кимна, но не посмя да отвърне, усещайки, че паниката отново взема връх. Дъщеря му бе на космически кораб, който падаше върху планета. Как може да се успокои?
— Освен това — продължи Алекс, — как мислиш ще се почувстват останалите хора от „Барбапикола“, когато откажем да ги вземем? Нямаме достатъчно място за всички. Не бих се съгласил да се скачим с кораб, на който може да избухне паника.
Басиа кимна отново.
— А ако нямаме друга възможност?
Алекс го погледна ухилено.
— Ще приберем твоето момиче. Ако се стигне до това, когато всички тръгнем да падаме от небето, дъщеря ти поне ще е при нас. Както и Наоми.
Внезапно Басиа се почувства засрамен. На гърлото му заседна буца.
— Благодаря ти.
— Ние сме едно семейство — намигна му Алекс. — И не оставяме роднините си на произвола на съдбата.
Басиа се носеше като призрак из „Росинант“.
Алекс беше в инженерния отсек, ровичкаше в системите на реактора, опитваше се да определи причината за повредата. Басиа му бе предложил помощта си, но пилотът отказа. Не можеше да го вини. Невежеството му по отношение на реактора и неговите системи бе пълно и дълбоко. Съмняваше се, че би могъл да го поправи с някоя добра спойка.
Ако се окаже, че греши, Алекс щеше да го повика.
Междувременно, Басиа се носеше из кораба и се опитваше да прогони мисълта, че лети заедно с него към планетата и своята гибел. Както и Фелсия. Отиде в камбуза и си направи сандвич, но не го изяде. Влезе под душа и се остърга яростно с четка. Накрая получи няколко ожулвания, ала не успя да се отърве от тревогите.
За първи път, откакто бе дошъл на „Росинант“, той се чувстваше като затворник.
Алекс бе оставил монитора на мостика включен на проследяване на двата кораба. Басиа можеше да проверява, когато пожелае, къде се намира „Барбапикола“. Пилотът, изглежда, бе сметнал, че това ще му подейства успокояващо. Но Алекс не разбираше. Нямаше значение колко време им остава. По-важното бе, че се спускаха надолу. Всеки път, когато Басиа поглеждаше компютъра, имаше по-малко време отпреди. Цифрите на часовника бяха минутите до смъртта на неговото дете.
Предпочиташе да не ги гледа.
Върна се в камбуза и почисти бъркотията, която бе оставил след правенето на сандвича. Взе от банята кърпите, които бе използвал, и ги хвърли в рециклатора. Изгледа едно анимационно филмче и после едно от криминалетата на Алекс. Малко след това не можеше да си спомни и двете. Написа писмо на Яцек и го изтри. Записа видеоизвинение на Лусия. Докато го гледаше, реши, че прилича на обезумял с тази коса, щръкнала във всички посоки и хлътналите очи. Изтри и него.
Върна се на мостика с идеята да провери още веднъж дали има някакво развитие, дали по някакво чудо часовникът, отброяващ времето до смъртта на дъщеря му, не е спрял. Гледа известно време дребната иконка, изобразяваща „Барбапикола“, носещ се по своята орбита около Ил, с всяко завъртане все по-близо до атмосферата, която щеше да го убие.
Никаква промяна. Все същите данни. Никаква промяна. Тик-так.
— Алекс, тук Холдън — обади се един глас откъм пулта. Басиа се премести до него и включи микрофона.
— Здравейте, аз съм Басиа Мъртън — отговори той и остана изненадан колко спокойно прозвуча гласът му. Холдън се обаждаше. Холдън, който работеше за Земята и СВП. Той ще знае какво трябва да се направи.