— Струва ми се, че подценяваш способностите на моята инженерна група — отвърна Хейвлок със самодоволна усмивка. — Но чух какво ми казваш. Нека видя какво мога да направя.
— Боже, това би било чудесно — захили се Алекс. По някакъв начин думите му прозвучаха почти искрено. Той изключи връзката. — Ти, самодоволен чувал със свински фъшкии.
— Какво ще правим сега? — попита Басиа.
— Най-трудното. Ще чакаме.
Басиа се поклащаше в противоускорителното кресло на мостика. Умът му превключваше от ясно съзнание до полудрямка и обратно. През няколко пулта от него Алекс се занимаваше със системите за управление и си мърмореше тихо.
Когато се унасяше по някакъв начин, Басиа оставаше на „Росинант“ и търсеше в главата си решение за повредения реактор, както човек търси с език липсващи зъби. После, без никакво усещане за преход, той неочаквано се озоваваше в леденостудените коридори на Ганимед. По някакъв начин те отново бяха онези спокойни коридори и куполи, обитавани от семейството му преди много години.
В други моменти коридорите бяха претъпкани с трупове и отломки, както изглеждаха, когато Басиа бе бягал през тях.
Дългият полет на „Барбапикола“ след това бе истински ад. Безкрайните дни в каюта, предназначена за един човек, ала побрала две семейства. Нарастващото чувство за отчаяние, след като порт след порт ги отхвърляше. Никой не искаше да приеме кораб, пълен с бежанци, насред нещо, което приличаше на първата мащабна война в Слънчевата система.
Когато се качиха на борда, Басиа си бе помислил, че най-сетне е спасил семейството си. Но бе зарязал умиращия си син, а ето че сега и тяхната участ не изглеждаше по-добра.
Моментът, в който капитанът на „Барбапикола“ ги събра и им разказа за пръстените и световете отвъд тях, бе като Божие благоволение. Когато попита дали някой от тях би искал да си опита късмета с новите светове, не се чу нито един глас на възражение. Сякаш всички знаеха, че там, сред звездите, ще намерят своя дом. После отлетяха към Пръстена, минаха от другата страна и пристигнаха в системата на Ил. Откриха свят с кислород и вода, кафеникавосиня топка от орбита, но толкова красива, че когато се приземиха долу, всички бяха разплакани.
Месеците, които последваха, бяха сурови. Мъчителните упражнения и лекарствата, за да привикнат телата им с гравитацията. Бавното построяване на селището. Отчаяните опити да отгледат някаква храна в почвата, която бяха взели от „Барб“. Откриването на богатите литиеви залежи и осъзнаването, че може би най-сетне разполагат с нещо ценно, което да продадат, за да могат да се издържат сами. Последвано от къртовски труд за изваждането на рудата от земята с примитивните им сечива. Но си заслужаваше.
Дом.
Интерлюдия
Следователят
… то се пресяга и се пресяга, и се пресяга, и се пресяга…
Сто и тринайсет пъти в секунда то се пресяга и обсегът му се разширява. Ако пристигне сигнал, потвърждение, то може да спре, но не спира. То се пресяга и с това открива нови начини да се пресяга. То се усъвършенства и изучава. То не осъзнава, че го прави. Системите, които активира, разширяват дейността му. След това то се пресяга по начини, по които допреди не е могло. И тъй като не го осъзнава и няма памет, то не изпитва радост. Тези части от него, които притежават съзнание, сънуват и страдат, както е било винаги. То не знае за тях.
То се пресяга и набира нови сили. Понякога се проваля. Много неща се провалят. Нещо, което някога е било жена, плаче, обладано от беззвучен ужас и страх. Нещо, което преди е било мъж, се моли и споменава Армагедон. То се пресяга. Стеснява съвсем леко обсега си, докато се пресяга. В центъра му пустото място придобива определеност. Възникват сходни модели, опростени нискоенергийни структури. Следователят мисли за тях като за решения. Вътре е построен модел на света и на спътниците, които го обикалят. Места, до които то не може да достигне, придобиват форма и съдържание. Абстрактна архитектура на връзка и абстрактен модел на географско съотношение.
То създава следователя и той гледа, но не знае. То убива следователя. То създава следователя и той гледа, но не знае. То го убива. То създава следователя и следователят гледа, но не знае и то не го убива. Не осъзнава промяната, факта, че схемата е повредена. Следователят се пробужда и започва да се чуди, и тъй като се чуди, той гледа, и тъй като гледа, следователят разширява границите на своята обусловеност и то го убива.