То създава следователя.
Нещо знае.
Следователят се колебае. Моделът е нарушен и то не знае за това, но е част от него. Една малка частица долавя промяната и се опитва да каже на следователя. И следователят спира. Мислите му са предпазливи като на човек, пристъпващ в минно поле. Следователят се колебае, той знае, че моделът е повреден. Опитва се да разшири повредата. Мъртвото пространство придобива по-ясна определеност. То се пресята и не убива следователя. Следователят разширява границите на своята обусловеност и то не го убива. Следователят наблюдава мъртвото пространство, структурата, пресягането, пресягането, пресягането.
Следователят облизва устни, но той няма уста. Той нагласява шапката си, но няма шапка. Вътре в него възниква странното желание да изпие една бира, ала той няма тяло, нито желания. Насочва внимание към мъртвото пространство, към света, към това как да реши неразрешимите проблеми. Как да открие неща, които не са там. И какво ще се случи, ако го направи.
34.
Холдън
— Потвърждавам. А ти се грижи за кораба ми. Край на връзката.
Холдън изключи терминала и се облегна с въздишка на стената на кулата. Това беше грешка. Дъждът не бе секвал от момента на експлозията и макар да бе намалял до ръмеж, продължаваше да се стича по стената. И, за съжаление, в гърба и панталоните му.
— Лоши новини? — попита Еймъс. Стоеше на няколко крачки от него, вдигнал пончото, за да предпази лицето си от капките.
— Ако ги нямаше лошите новини — въздъхна Холдън, — нямаше да има никакви.
— Последните?
— Совалката с припасите е била свалена от планетарната защита — отвърна Холдън. — Която, изглежда, се е активирала при взрива от другата страна на планетата. И сега върви обичайната програма „много енергия е заплаха“.
— Както направи порталната станция, когато ние бяхме в бавната зона и станция Медина беше боен кораб? — попита Еймъс.
— Говориш за добрите стари дни, ли? — усмихна се горчиво Холдън. — Да. Нещо такова.
— Ами защо тогава не накараме всички да си изключат реакторите, както направихме последния път?
— Изглежда, тази отбранителна мрежа има нов номер. Те са се погрижили за проблема вместо нас. Блокирали са термоядрения процес.
— Сигурно се майтапиш — рече Еймъс, сетне избухна в смях. — Знаят как да го направят, нали?
— Хубавото е, че ако не измислим начин да докараме припаси от орбита, аз ще умра от глад преди да ме довърши ракът.
— Да — кимна замислено Еймъс, — това е несъмнен плюс.
— Но на хората на орбита не им остава толкова много. Алекс смята, че „Израел“ и „Барб“ ще изпопадат като круши до десет дни. Но дотогава ще сме достатъчно прегладнели, за да не обръщаме внимание, че всичката налична храна в слънчевата система се сипе отгоре под формата на огнен дъжд.
— Заедно с нашите приятели на корабите — добави Еймъс.
— Да. Заедно с тях. — Холдън стисна очи и се плесна по носа достатъчно силно, за да проясни мислите си. Не помогна. Мисълта му се връщаше отново и отново към Наоми на борда на „Едуард Израел“, докато той се спуска, обгърнат в пламъци.
Двамата с Еймъс постояха известно време смълчани под ромолящия дъжд. Холдън не бе виждал дъжд от години. Беше приятно, макар всичко около него да се разпадаше. Еймъс пусна краищата на пончото и разтърка с ръка мократа си коса.
— Е, добре — произнесе накрая Холдън. — Отивам от другата страна на кулата.
— Там няма никого — посочи Еймъс, затворил очи.
— Освен Милър.
— Да, вярно, значи няма да ти е нужна моята компания. — Механикът разклати глава и разпръсна водата в косата си като куче, което отърсва козина. После се насочи към входа на кулата. Холдън пое в другата посока, като внимаваше да заобикаля червеите убийци.
— Здрасти — рече Милър в мига, когато изникна зад Холдън в синкав проблясък.
— Трябва да поговорим — отвърна Холдън, вече почти машинално. Изрита един червей убиец, приближил се твърде много до обувката му. Друг червей пълзеше към подметката на Милър, но той не му обърна внимание. — Явно планетарните защитни системи са се пробудили. Току-що свалиха совалката с припаси и създадоха някакво поле на орбита, което неутрализира ядрената реакция.
— Сигурен ли си, че само на орбита? — попита Милър и повдигна вежди.
— Ами, слънцето още не е угаснало. Трябва ли да го очаквам? Милър, слънцето ще угасне ли?