Холдън вдигна ръце. Тя пристъпи неволно към него, сякаш се готвеше да опре длани в неговите. Все пак се спря навреме.
— Мисля, че съществата, които живеят тук, имат съвсем друг биологичен строеж. Как е възможно да ни заразяват?
— Това не е заразяване като от вирус — отбеляза тя. — То не прониква в клетките, за да ги преустрои. Просто ние сме нова, богата на хранителни вещества среда и този дребосък е намерил начин да се възползва от нея. Не се опитва да ни ослепи. Просто извънклетъчната матрица е най-лесният път към очната ябълка и той се чувства отлично, когато проникне вътре. Ускореният растеж настъпва, когато някой агресивен вид се озове в нова среда. Без конкуренция.
Холдън прокара ръка през косата си. Когато заговори, гласът му бе мек, сякаш говореше на себе си.
— Апокалиптична експлозия, мъртви реактори, терористи, масово убийство, смъртоносни червеи и сега заслепяващ мор. Тази планета е ужасна. Не биваше да идваме тук.
— Съжалявам — прошепна тя и постави ръка върху неговата. Той имаше тежка ръка. Мускулеста. Холдън захлупи с дланта си нейната и сърцето ѝ леко ускори ритъм. Ядоса се, че се чувства като ученичка на първа среща, ала същевременно ѝ беше приятно. „Съсредоточи се — напомни си тя. — Запази достойнство.“
— Добре, доктор Окойе.
— Елви.
— Елви, искам вие двете с доктор Мъртън да направите каквото е необходимо по въпроса. Мисля, че открих начин да спуснем припаси от орбита, но засега обратният път е затворен. Така че, ако не греша, скоро ще разполагате с всички необходими средства. Само трябва да се справите с този проблем.
— Ще се справя — кимна тя. Нямаше представа как ще изпълни обещанието си, но сърцето ѝ подскачаше като полудяло, преливащо от решимост.
— Всичко, което ви е необходимо — подчерта Холдън. — Само ми кажете.
— Ами, знаете ли, капитане — поде тя и се почеса по врата. — Ще са ми нужни… аа… неизползвани торби за образци от „Израел“. Мисля, че това може много да ни помогне.
Той я пусна и тя мигом съжали за това. Пъхна ръце в джобовете си. Холдън ѝ кимна, поколеба се за миг, сякаш очакваше да му каже още нещо, после се отправи към претъпканата централна зала. Елви прехапа устни и преглътна няколко пъти, докато се отпусне буцата в гърлото ѝ. Знаеше, че се държи глупаво и дори малко несъответстващо на ситуацията, но нищо не можеше да промени.
Тя отиде до прозореца и се загледа в сивия дъжд. Трудно ѝ беше да повярва, че всяка капка от него съдържа нещо, което може да завладее тялото ѝ така, както човечеството завладява Нова Тера. Всичко изглеждаше толкова мирно. Простор, красота, богатства. Дори бавната река с кална вода притежаваше някаква величественост, усещане за спотаената сила на природата.
По-голямата част от Земята бе покрита с градове или управляеми природни резервати, опитомени като служебно куче. Марс и Поясът бяха нашарени от колонии, конструирани и пригодени да приютят хора в една негостоприемна среда. Тук, осъзна тя, за първи път в живота си виждаше истинска пустош, такава каквато е изглеждала Земята преди хилядолетия. С кървавочервени зъби и нокти. Смъртоносна и безразлична. Безбрежна, непредсказуема и сложна като нищо друго, което би могла да си представи.
— Добре ли си? — попита я Лусия.
— Малко объркана — отвърна Елви. — Но иначе всичко е наред.
— Взех нови образци от пречистената вода. Искаш ли да ми помогнеш с анализа?
— Разбира се — съгласи се Елви. — Когато ни доставят торбички от кораба, ще можем да пратим още данни на Земята. Може би това ще ни помогне.
— Каквото и да открият, погрижи се да ни го пратят на звукозапис — помоли Лусия. — Едва ли ще имаме време за четене. А може и да не можем да четем.
— Как ще се справим? — попита Елви.
— С какво?
— С всичко това. Ядене, строежи, пречистване на вода, борбата с червеите убийци? Как ще се справим, ако не можем да виждаме какво правим?
— Ами, пипнешком — каза Лусия.
Дългият ден на Нова Тера и сумракът, който хвърляха облаците, създаваха странно усещане за хода на времето. Елви седеше приведена в една малка ниша, в която Файез бе устроил тяхната изследователска лаборатория. Стените бяха извити по начин, който навеждаше на мисълта за животински кости. Единственият отвор бе високо на една стена и Файез и Лусия бяха поставили там пластмасова завеса, за да не могат да проникват червеите. Бял луминесцентен фенер разпръскваше светлина наоколо. Малкото зеленикаво петно в нейната проба можеше да е гъба, водорасло или салата, забравена в хладилника предишната седмица. Но не беше нито едно от тях и колкото повече го гледаше, толкова по-ясно осъзнаваше този факт.