— Помисли си само, че объркахме всичко, което можеше да се обърка, откакто дойдохме на тази проклета планета. Допуснахме всяка примитивна грешка, която биха направили маймуни, а не високоразвити същества. Същото ли ще направиш сега? Моля те, нека не допускаме поне тази грешка.
— Искаш да кажеш — погледна го тя, като говореше с леден тон, — че всичко е, защото търся някого, с когото да си легна?
Файез се облегна примирено на стената.
— Казвам ти, че си човешко същество, а хората търсят успокоение едни в други. Казвам, че не искаш Холдън заради човека, който е, защото не го познаваш, а си измислила свой разказ за него, за да се почувстваш по-добре, да утолиш жаждата за романтична връзка и…
Той вдигна ръце, поклати глава и погледна настрани. Дъждът плющеше по найлоновите завеси, досущ почукващи по камък нокти. Някой далече нататък по коридора извика и друг, още по-далечен глас му отвърна. Елви скръсти ръце.
— Е, и? — рече тя. — Продължавай. Не разбирам защо спря точно сега.
— Ами… — Файез въздъхна. — Аз също съм тук.
Трябваха ѝ няколко секунди, за да разбере какво ѝ казва. Какво предлага. Той стисна устни и сви рамене, втренчил поглед в стената зад нея. Тя не можеше да спре да се усмихва, макар че бузите я боляха от усилието. Сетне изведнъж забрави за позата. Пое си бавно дъх и в този момент далечна светкавица озари нощта. Но не я последва гръм.
Тя погледна Файез. След малко той вдигна очи.
— Добре — рече тя.
Файез хъркаше. Не силно. Не беше като дъскорезница. Само тихо мъркане в основата на гърлото. Изцапаните им с кал дрехи бяха навити за възглавници под главите им. Тя лежеше по гръб, сгънала колене, и поглеждаше ту тавана, ту меката си кожа. Той бе обърнат на една страна и присвит, за да запази топлината, а единият му крак бе преметнат върху нейния. Дъхът му галеше приятно ключицата ѝ. Зачуди се какво ще прави, ако някой надзърне през вратата, но беше нощ, а нощите на Нова Тера бяха дълги. Достатъчно, за да има време за всичко.
Тя огледа тялото му с цвят на бакър, космите по гърдите и корема, повече, отколкото бе очаквала. Като пещерен човек, но без разцепващ челото нос. Пое си бавно дъх, само за да провери как ще се чувства. Открай време държеше на правилото да не спи с колеги. Не беше си имала някого, откакто „Израел“ се отправи на дългия си полет. Почти бе забравила какво е да правиш секс. И какво е след това.
Файез се закашля и тя използва възможността да се отдръпне от него. Той се просна на пода, опрял лице в дрехите, със затворени очи. Елви си помисли за Джеймс Холдън, внимателно опипа сърцето си, за да провери чувствата, боязлива какво ще открие.
— Ха — възкликна след малко, но тихо, за да не събуди Файез. — Не съм била влюбена в него.
Клепачите на Файез трепнаха, дишането му се ускори, но той не се събуди. Елви си помисли да издърпа комбинезона си изпод него, ала той изглеждаше толкова умиротворен, че реши да почака. Мислеше си, че ще се чувства засрамена от голотата си. Не беше така.
Данните от химичните анализи бяха на масичката до нея. Зеленото петно от водната проба в чинийката се бе разширило и потъмняло. Тя взе терминала, извика информацията и се зае да чете. Когато стигна до противоречивите резултати от активираните от светлина съставки, се закашля и въздъхна нетърпеливо. Те бяха хирали и това беше бихирална среда. Виждаше и двете потвърждения, вероятно за напълно различни функции. Сега вече всичко си заставаше на мястото.
Тя се протегна и прешлените ѝ изпукаха. Наведе се към екрана и плъзна поглед по данните. Отбеляза си да попита Лусия и да ги прати у дома. Отново потъна в четене и не забеляза, че Файез се събуди, облече се и излезе, загърнат с одеяло. Когато вдигна глава, комбинезонът ѝ лежеше смачкан на пода. Файез постави чаша с чай до нея и я целуна по главата.
— Добро утро, слънчице — рече той.
Елви се усмихна и се облегна назад.
— Сигурно го казваш на всички момичета.
— Добре ли си? — попита той нежно.
Елви се намръщи. Добре ли е? Предвид обстоятелствата, определено да.
— Като гледах информацията за този организъм — заговори тя, — знаеш ли, мисля, че започвам да го разбирам. Ето, погледни тези цифри…
36.
Хейвлок
Въздушните рециклатори на „Едуард Израел“ не се интересуваха откъде се взема енергията. Ядрен реактор или акумулатор, за тях бе все едно. Хейвлок бе преследван от натрапчивото усещане, че въздухът се е променил, станал е по-топъл и по-тежък, вече не толкова пригоден да поддържа живот. Все по-ясно осъзнаваше, че се намира в огромна метална кутия. Беше прекарал целия си зрял живот в подобна среда и този факт бе станал незабележим за него, също както жителите на Земята не мислят за това, че се намират върху космически обект, задържани към него единствено благодарение на постоянното му въртене и скрити от смъртоносната слънчева радиация само от разстоянието и въздуха. Едно от онези неща, за които не се сещаш, докато не ти ги отнемат.