Мониторът му бе разделен между капитан Маруик отляво, намръщен, с разчорлена коса, и шефа на инженерния екип от неговата собствена бойна дружинка.
— Успях да сведа загубите до минимум, така че разполагаме с два, може би три дена — говореше инженерът. Лицето му бе зачервено, долната му челюст — щръкнала напред.
— На теория — обади се Маруик, — това е един стар кораб. Но тук теоретичните постановки невинаги се потвърждават от практиката.
— Имаме добра представа в какво състояние е мрежата — изтъкна Коенен. — Не се уповаваме на предположения. Разполагаме с точни цифри.
— Само дето и тези цифри са предположения, нали? — подсмихна се Маруик.
— Господа — намеси се Хейвлок и в гласа му се долови интонация, която би използвал Мъртри. — Мисля, че схванах основното.
— Може да е мъртъв, но все още е моят кораб — подчерта Маруик.
— Мъртъв? — повдигна вежди главният инженер. — Ние ще сме мъртви, ако не…
— Спрете веднага — повиши тон Хейвлок. — И двамата. Престанете. Разбрах тезите ви и приемам гледните ви точки. Няма да започнем никакви преустройства по кораба, докато не пратим долу припасите. Капитане, може ли да получа разрешение инженерната група да огледа всички системи и връзки?
— Само да огледа? — присви очи Маруик. — Ако се погрижите лично за това. Защото крачката между гледането и до пипането, уж за да провериш, е много малка.
Хейвлок кимна, сякаш това бе очакваното разрешение.
— Главен инженер, съберете групата. Само оглед и нищо повече. Докладвайте ми, когато извършите спускането.
— Да, сър — отвърна главният инженер. Гласът му бе студен и малко по-силен от нужното. Като на някой, който така си представя, че разговарят военните. Връзката отдясно бе прекъсната и капитан Маруик зае целия екран.
— Този човек е тъпак.
— Изплашен е и се опитва да си върне контрола върху… върху всичко, което смята, че трябва да е под негов контрол.
— Той е тъпак и е забравил, че играта на пейнтбол няма да го превърне в някакъв шибан адмирал Нелсън.
— Аз ще му държа поводите — обеща Хейвлок.
„Поне още десет дни, а после няма да има значение.“
Маруик кимна и също прекъсна връзката. Хейвлок си пое бавно дъх и го изпусна през носа. Върна се на пощенската кутия. Имаше поне трийсет нови съобщения за времето, през което бе разговарял с капитана и главния инженер. Всичките бяха от дома. От Слънцето. Запитвания за интервю, коментари на хора, които не познаваше. Серджо Моралес от „Независле нюз“. Аманда Фарук от „Първи отговор“. Майон Дейл от Централната информация на СВП. Дори Насър Максуел от „Прогнози и анализи“. Познати лица от времето, когато си беше у дома и следеше какво става в Слънчевата система. Вниманието на човечеството сега бе съсредоточено върху Нова Тера. Върху него.
Не му харесваше, нито имаше полза от това.
Прегледа набързо останалите съобщения и прати същия формален отговор, който бе използвал предишния път: „В момента сме погълнати изцяло от ситуацията на Нова Тера. Моля, изпращайте вашите въпроси на Патриша Верписке-Слоун в отдела за връзки с обществеността на «Роял Лиценз Енерджи»“. Дрън-дрън-дрън. Вероятно скоро ще го скастрят за това. Може би не трябваше да казва нищо за положението на Нова Тера.
— Добре ли си? — попита го Наоми от килията.
— Чудесно.
— Питам, защото ми прави впечатление, че много въздишаш.
— Така ли?
— Пет пъти за последната минута. Преди да спре реакторът, беше по веднъж на всеки две минути. Средно.
Хейвлок се усмихна.
— Търсиш си хоби.
— О, всъщност не.
Той прегледа плана за спускане на припаси. Можеха да започнат най-рано след осем часа. Ако Мъртри и останалите имаха нужда от нещо, чието изготвяне щеше да отнеме повече време, ще трябва да чакат. Той се зае със списъка. Храна. Вода за пиене. Ацетилен и кислород за ремонтната група. Провери общото тегло. Не искаше да пропусне нищо, което би било от полза долу, но усилията им щяха да са напразни, ако парашутът се скъса и багажът се разпилее.
— Когато се върнем, ще си се прочул — отбеляза Наоми.