— Хм?
— Сега ти си лицето на тази история. На всичко, което се случва тук. Ще показват по всички канали съобщението, което пусна.
— Това съобщение е стерилно и лишено от каквато и да било информация — отвърна Хейвлок. — Използвах го вместо „без коментар“.
— Няма значение за тях. Може дори да не използват твоите думи, а само да покажат лицето ти, докато говориш.
— Е, това е страхотно — промърмори Хейвлок, докато преглеждаше съдържанието на припасите. Резервни батерии за осветление. Дано не предизвикат интерес в планетарната защита. Опита се да си припомни дали има нещо друго, което да съдържа енергозаряд. Не беше свикнал да мисли по този начин.
— И ние бяхме така навремето — говореше Наоми. — Е, поне той. Още преди Ерос.
— Какво бяхте?
— Бяхме лицето на новината. Като си припомня сега, мисля, че виждам добре кога се случи. А след това стана човекът, който стреля по Марс. И после Ерос.
— Вярно — кимна Хейвлок. — Сигурно има и хора, които не са чували за Джеймс Холдън и „Росинант“, но това ще са само тези, които никога не гледат новини. Той май добре понасяше славата.
— О, господин Хейвлок, сарказъм ли долавям в гласа ви?
Той превключи на чертежите на пакетите. Бяха изработени от компютърна програма в шест различни конфигурации в зависимост от плътността, аеродинамиката и дори разпределението на теглото. Преглеждаше бавно прототипите и се опитваше да си представи какво може да се случи с тях, докато се носят през горните слоеве на атмосферата, с техните свирепи ветрове.
— Исках само да кажа, че това, изглежда, не го притесняваше — обясни той.
— Честно казано, мисля, че дори не го забелязваше — каза Наоми.
— Хайде де. Твърдиш, че не се е надул? Поне мъничко?
— Не се е надул, дори мъничко — увери го Наоми. — Познавам немалко хора, които биха го сторили. Но не и Джим.
— Вие двамата сте страхотна двойка, а?
— Аха.
— Ако питаш мен, е късметлия, само че не трябваше да се захваща с тая шибана планета. — Хейвлок най-сетне се спря на една от конфигурациите. — Колкото до мен, най-вероятно ще съм лицето на една дълга и бавна смърт на всички в системата.
Той се прехвърли на списъка със задачи. Имаше доста дълга опашка. Глождеше го чувството, че пропуска нещо, но му трябваха няколко секунди да си спомни какво. Върна се на инвентара и добави малка кутия с противоракови медикаменти. За Джеймс Холдън.
— Колко добре познаваше Милър? — попита го Наоми. — Бяхте ли близки?
— Бяхме партньори — отвърна Хейвлок. — На няколко пъти ми е спасявал задника, когато го закъсвах. Или когато бях твърде глупав. Церера, преди СВП да вземе властта, не беше добро място за жител на Земята.
— Някога изглеждал ли ти е… да речем, странен?
— Той беше ченге на Церера — каза Хейвлок. — Там всички бяхме странни. Готова ли си за дневната разходка?
Тя сплете пръсти върху решетките.
— По това време на деня? Не е ли раничко?
— Нашата компания държи арестантите да бъдат третирани хуманно и в съответствие с корпоративната политика и международния закон — подчерта той, прибягвайки до познатите заучени фрази. Беше се превърнало в нещо като споделена шега, смешка, защото това беше смешно, но и защото бе познато.
— Не ти ли се струва безсмислено? — попита тя. — След като и без това всички ще умрем.
— Вярно е — кимна Хейвлок и усети, че гърдите го стягат. — Но само с това разполагаме. Друго не ми остава.
Той разкопча ремъците, премести се до едно шкафче и извади отвътре метална гривна. Хвърли я на Наоми, тя се пресегна през решетките и я улови. Нагласи я на левия си глезен и щракна двата края. Гривната изпусна тихо свистене и на екранчето ѝ блесна зелена индикаторна лампа. Хейвлок провери ръчния си терминал. Отвори килията, Наоми се измъкна навън и се протегна. Хартиеният ѝ комбинезон шумолеше при всяко движение.
— Е, тръгваме ли? — попита Хейвлок.
— Цял ден го чакам с нетърпение.
Гимнастическият салон бе по-пълен от обичайното. Страхът и несигурността подтикваха хората да се натоварват физически. Хейвлок не знаеше дали е от стремеж към действие, или към изтощение, или пък заради желанието да са заедно, да забравят факта, че се носят около почти безлюдна планета и най-близката помощ е на една година път. Или пък беше заради ендорфините — понякога те вършеха чудеса. Той отведе Наоми при тренажора със съпротивителен гел и после се зае да вдига тежести.
Хората при другите уреди се стараеха да не ги поглеждат. Лицата на повечето бяха безизразни, но някои изглеждаха ядосани. Тези последните гледаха предимно към нея, но неколцина поясни стрелкаха и него с гневни погледи. Хейвлок се преструваше, че не ги забелязва, докато работеше с големите мускулни групи. Ала беше готов при някое бързо и неочаквано движение да извади оръжието. Сега най-важната му работа бе да опази живота ѝ. А едва след това да поддържа реда на кораба — докато всички изгорят в горните слоеве на атмосферата.