Кожата му се покри с пот, ситни капчици, които се събираха и се превръщаха в локвички. Ако се упражнява достатъчно дълго, ще се озове в пашкул от собствени изпарения. Той спря между две поредици от упражнения, за да си изтрие лицето, а после и това на Наоми. Тя кимна в знак на благодарност.
Когато приключиха, отвори тренажора с гел и я пусна да излезе. Един от атмосферните техници — поясен с руса коса и голям нос на име Орсън Калк — се приближи, за да ползва тренажора.
Подхвърли ѝ нещо на поясен диалект и Наоми се разсмя.
— Хайде — подкани я Хейвлок. — Да вървим.
Поясният се настани в кухината на тренажора, а Наоми се изстреля към изхода и коридора. През целия обратен път Хейвлок поглеждаше през рамо. Не се чувстваше спокоен, докато не я прибра в килията и не включи екранировката. Облече чиста униформа и после се заслуша в тихото шумолене, докато тя също се преобличаше зад преградата. Права беше. Тези екраниращи прегради не струваха нищо. Погледна пощата. Общо петдесет и пет съобщения и нито едно от тях важно за него. Прати им готовия отговор.
Затвори очи и се опита да си представи, че ще остане така, докато заспи. Мониторът изписука. Мъртри бе на линия. Той прие повикването.
Мъжът на екрана бе човекът, когото Хейвлок познаваше, и същевременно не бе той. Никога досега не бе виждал лицето на Мъртри толкова подпухнало и същевременно измършавяло. Човекът долу очевидно напрягаше очи и трябваше да минат няколко секунди, преди да осъзнае, че Мъртри изпитва затруднение да го вижда.
— Там ли си, Хейвлок?
— Да, сър. Как върви долу, сър?
— Можеше да е по-добре — отвърна Мъртри. — Чакам доклад за подготовката на спускането на припаси.
— Ох. Напредваме добре. Ще приключим с пакетирането и ще започнем спускането след около… шест часа.
— Добре.
— Не получавате ли съобщения от охранителните групи, сър? Да пусна ли диагностика на програмата?
— Получавам ги, но не мога да ги чета — изръмжа Мъртри. Въпреки това изглеждаше спокоен и уравновесен. — Започнете ли пускането, искам да се свърши една друга работа, преди следващата серия.
— Разбира се.
— Трябва да вдигнем тук долу полупостоянен заслон. Достатъчно опростен, за да може да го сглобим дори да не виждаме добре. И издръжлив, за да изкара… примерно две до четири години, предполагам. Виж какво може да направите. Ако нямате подходяща конструкция на борда, прегледай базите данни от Земята, но не бих искал да нарушавате разписанието за спускане. Не зная колко още ще разполагаме с дееспособни хора тук.
— Какви трябва да са размерите?
— Няма значение. Важното е да се вдига лесно и да е издръжлив.
Хейвлок смръщи вежди. Шумоленето зад преградата на килията бе престанало. Не знаеше дали Наоми не ги подслушва. Вероятно да. Не че това имаше значение.
— Трябва ли да търся нещо функционално?
Мъртри поклати глава. Погледна за миг камерата и се извърна настрани.
— Ако няма оцелели от тази експедиция, бих искал да оставя за следващата малка база, нещо, на което в РЛЕ да разчитат.
— Забиваме флага ли, сър?
— По-скоро градим резервна позиция. Ще можеш ли да се справиш?
— Мога.
— Браво, човече. Ще държим връзка.
— Нещо друго да ви е нужно долу?
— Не — отвърна Мъртри. — Има много неща, които бих искал, но заслонът е най-важното от тях. Вдигнем ли го, ще приберем останалото вътре.
Връзката бе прекъсната. Хейвлок взе да си подсвирква тихо. После премахна преградата към килията.
— Здрасти — рече на Наоми.
— Твоят шеф ще вдига укрепление, достатъчно яко, за да издържи, докато пристигне следващата група глупаци, тръгнали да дирят смъртта си. Не мога да реша дали този тип е пълен нихилист, или вторият най-отявлен идеалист, когото съм срещала някога.
— Може би по малко от двете.
— Може би — съгласи се Наоми. — Ти добре ли си?
— Аз ли? Чудесно.
— Сигурен ли си? Защото корабът, на който се намираш, губи височина, а човекът, на когото гледаш като на баща, ти каза, че се готви да умира.
— Не гледам на него като на баща.
— Да бе.
— Той има план. Сигурен съм, че има план.
— Планът му е, че всички ние ще умрем — посочи Наоми.