— Как върви, докторе?
Елви вдигна глава от машината за химични анализи. Керъл Чиуиуи стоеше в арката, играеща роля на врата. Имаше уморен вид. Елви я виждаше размазано. Леко позеленяла. Тя потърка очи, за да проясни зрението си, макар да си даваше сметка, че това няма да помогне. Дъждът ромолеше тихо по найлоновите завеси. Елви вече почти не го забелязваше.
— Добре — отвърна. — Имате ли новата бройка?
— Днес преброихме четирийсет и един от тия малки негодници — каза Керъл. — Вървят нагоре, а? Мислех си, че като поизсъхне, ще започнат да изчезват.
— А изсъхва ли?
— Не. Все пак дъждът понамаля. Надявам се.
— Твърде рано е за видими промени — отбеляза Елви и въведе данните в програмата. Проследяването на броя на червеите убийци бе едно от десетината изследвания, които провеждаше в момента. — Общата тенденция е надолу и след още няколко дни може да навлязат в нов цикъл.
— Ще бъде добре, ако спят нощем. Но май се надявам на твърде много.
— Вероятно — кимна Елви. — Това са подземни същества. Малко вероятно е да са диурнални.
— Храната ни свършва — съобщи Керъл. Гласът ѝ не се промени.
— Доставките отгоре ще помогнат.
— Доставките не могат да продължават вечно. Трябва да има нещо на тази планета, което да става за ядене.
— Няма — изтъкна Елви.
Керъл изруга полугласно и това прозвуча като отчаяние. Тя въздъхна.
— Е, добре. Ще се видим след час.
— Благодаря ти.
Зад нея Файез се прозя и протегна. Мислеше да подремне с него, но така и не успя да се откъсне от работата. Примижа и погледна часовника. Файез бе спал три часа.
— Пропуснах ли нещо? — попита той.
— Науката — подхвърли Елви. — Пропусна науката.
— По дяволите. Мога ли да заема бележките ти?
— Не, ще трябва да си наемеш наставник.
Той се разсмя.
— Сети ли се да ядеш?
— Не.
— Най-сетне. Нещо, за което мога да бъда полезен. Остани тук, скоро се връщам с блокче неидентифициран хранителен продукт и малко филтрирана вода.
„Храната ни свършва.“
— Благодаря ти — каза тя. — И докато си навън, виж дали ще можеш да откриеш Има и Лусия. Трябваше да правят очни изследвания на всички.
— Слепци изучават слепите — промърмори Файез. — Отново се връщаме в прогимназията. Ще ги намеря. А ти си почини. Дай отмора на очите.
— Обещавам — отвърна Елви. Очите ѝ — очите на всички — скоро щяха да получат достатъчно отмора. Когато беше малка, леля ѝ ослепя, но се справяше чудесно. Само че се намираха в позната среда, в една ферма в Тренто. А тук Елви беше на планета с несъществуващо земеделие, неподходяща за изхранване екосистема и където докосването до нещо като дребен червей можеше да я убие на място.
Ръчният ѝ терминал изписука. Нов пакет доклади и писма от групата на Ганимед. Тя ги отвори с въздишка. Ако отделяше време, за да чете всичко, което ѝ пращаха, нямаше да ѝ остава за друго. Избра едно напосоки и го отвори. Трябваше да увеличи шрифта, за да може да го прочете, но превключването на яркочервен фон помогна малко. Ако организмът нашественик преминаваше през същата растежна крива като маята…
— Успех! — извика Файез. — Върнах се с прехраната и с Лусия! А ти дори не се преструваш, че си си почивала.
— Не съм — призна Елви и пое блокчето пресована храна, сетне погледна към Лусия. — Какво открихте?
— Добри новини и лоши новини. Обсегът на заразените е почти сто процента. — Лусия приседна на пода до нея. — Развитието е малко по-забавено при децата, отколкото при възрастните, но почти незначително.
— А съотношението колонисти — служители на РЛЕ?
— Не съм виждала още всички събрани от Има данни. Тя работи предимно с вашите хора. Първоначалното ми впечатление беше, че няма разлика. В графата за лоши новини — изглежда, организмът е много по-агресивен, отколкото наблюдавахме при ранните изолирани случаи.
Елви отхапа от блокчето. Имаше вкус на неподсладен плодов сладкиш и миришеше на хумус. Разтваряше се бързо от слюнката в устата ѝ.
— Висок инициален заряд? — предположи тя, докато предъвкваше. — Вероятно в началото е разполагал с по-малко заразни частици заради дехидратацията.