— Честно казано, не съм мислила за това — призна Елви и махна с ръка към машината. — Нали разбираш? Работа.
— Разбира се. Наясно съм.
— Когато се уверим, че няма да умираме, може ли да поговорим отново? Съгласен ли си?
— Би било чудесно.
— Добре тогава. Уговорихме се. — Елви се обърна към машината. Гърбът я болеше. Особено между лопатките. Прегледа настройките на екрана и се опита да увеличи още образа, но се оказа, че възможностите са доста ограничени. Скоро ще ѝ е нужна помощ. Някой се провикна откъм голямото помещение и в отговор се чуха десетина гласа, объркани и изплашени.
— Чудесно. — Файез не си тръгваше. — Елви, чуй ме. Ти си най-умната жена, която съм срещал някога, а съм бил в едни от най-добрите университети. Ако има някой, някъде, който би могъл да ни измъкне, това си ти и аз много бих искал да остарея и вероятно да започна да се напикавам и затъпявам в твоята компания. Така че, ако спасиш живота ми и живота на всички останали, ще съм ти безкрайно благодарен.
„Това е толкова сладко“ и „Моля те, не ме натоварвай допълнително точно сега“, а също и „Ще се опитам“ бяха реплики, които ѝ минаха през ума. Някъде в другия край на руините някой отново извика. Надяваше се, че не е поредното отравяне, че няма да е още една смърт. Или че не се е объркало нещо друго.
— Добре — рече тя.
38.
Холдън
Холдън се насочи отново към далечния край на кулата.
Небето беше оловносиво, закрито от ниски следобедни облаци. Дъждът бе отслабнал до лек ръмеж, колкото да подгизнат дрехите и да се търкулват отделни капки по гърба му. Мократа почва жвакаше под обувките при всяка крачка. Въздухът миришеше на озон и кал.
Малка групичка червеи убийци душеха около пукнатина в подножието на кулата. Един парцал блокираше входа, но те използваха тесните си носове да го изучават и вероятно да търсят заобиколен път. Холдън замахна с лопатката, която бе взел от потопените рудници, и ги смаза с един удар.
Продължи нататък, като от време на време срещаше други самотни червеи. Тях прихващаше с острието на лопатата и ги захвърляше настрани. В началото се забавляваше да гледа колко далече ще паднат. Но скоро осъзна, че мускулите на раменете го болят от изтощение и че жертвите падат все по-близо и по-близо.
Милър го следваше от известно време, без да проговаря, само една сива, мрачна фигура, която сякаш му напомняше с присъствието си, че има и по-важни неща за вършене.
Той изчезна, когато Холдън сви зад ъгъла и се натъкна на малка работна група, заобиколила полуизкопана канавка. Опитваха се да прокарат плитък канал с вода около подножието на кулата, но с примитивните подръчни средства работата напредваше бавно.
Тази група се състоеше от три жени и двама мъже. Те спираха да си починат и пиеха вода от торбичките на пречиствателната машина. Една от жените му кимна, другите четирима не му обърнаха внимание.
Върху панталона на един от мъжете бе залепнал червей.
Висеше на плата малко над дясното коляно. Около него не се виждаше слузесто петно. Никой от петимата копачи, изглежда, не го бе забелязал. Холдън знаеше, че трябва да извика, да привлече вниманието им, но се боеше, че мъжът може машинално да го избърше с ръка. Затова се приближи спокойно към него и каза:
— Не мърдай.
Мъжът го погледна намръщено.
— Куе?
Холдън го сграбчи за раменете и го събори по гръб.
— Какво правиш, бе? — извика мъжът. Останалите се дръпнаха, сякаш очакваха да избухне бой. Холдън се наведе над него и повтори:
— Не мърдай. — После улови крачола на панталона и го откъсна с всичка сила. Сетне го запокити настрани.
— Какво става? — ахна една от жените Холдън я позна едва сега. Беше от началниците на мината. Вероятно сега отговаряше за групата по изкопаване на канала.
— Никой ли не видя червея на коляното му?
— Бабоса мало? — промърмори някой.
Холдън се протегна и помогна на замаяния мъж да се изправи.
— Имаше червей убиец на крачола. Да не си се опирал на стената?
— Не. Не зная. Може би за секунда… — Мъжът се озърташе.
— Нали ви казах бе, хора — обърна се Холдън към останалите. — Червеите пълзят нагоре, за да се измъкнат от водата.
— Така е, така е — кимаше жената.
— Не си го видял, значи. Какво е положението?
— С кое? — попита мъжът.
— С очите. Орбас.
— Некхарочо — повдигна рамене мъжът в поясен жест. Не е добре.
— Трябваше да кажеш на вашата отговорничка, че зрението ти е отслабнало. За малко да се разделиш с живота, друже.