— Са, са.
— Прибирай се вътре. — Холдън го побутна към главния вход. — И намери някой да ти помогне с панталона.
— Съжалявам, шефе — измънка мъжът и се отправи забързано към входа.
— Някой друг от вас да е зле със зрението? — Холдън ги огледа. Жената до него се намръщи.
— Защо ни питате? Всички сме го закъсали.
— Е, добре — промърмори Холдън и се почеса по главата. — Я най-добре се приберете — добави той след малко.
— А канавката?
— Твърде рисковано е. Аз ще остана да пазя. Прибирай хората вътре.
— Разбрано. — Жената поведе и останалите към входа.
Ръчният терминал на Холдън изписука и когато го извади, той откри, че някой се е опитвал да се свърже с него от известно време. Потвърди разговора и на екрана изплува лицето на Елви.
— Джим, къде си? Трябваш ми в лабораторията.
— Съжалявам — отвърна Холдън. — Малко съм зает в момента.
— Излязоха резултатите от кръвните ти проби. Трябва да ми ги прочетеш.
Екранчето на машината за анализи беше миниатюрно. Разбира се, кой, в епохата на очните импланти, би се оплаквал от слабо зрение? Холдън си помисли, че не би било лошо, ако можеше да дръпне едно поучително слово на конструкторите.
— Само да довърша с патрулирането — каза той.
— Това е важно.
— Както и да запазиш живота на идиоти, излезли да работят отвън, без да виждат какво правят.
— Побързай тогава. Моля те — добави тя и прекъсна връзката.
Холдън се готвеше да прибере терминала, когато той отново забръмча. Когато го погледна, откри, че е аларма, предупреждаваща за ново спускане на припаси. Вдигна терминала към небето, за да го ориентира за мястото на пратката. Малък бял парашут изплува на екрана, уловен и увеличен от програмата. Твърде далече. Все още се разпръскваха хаотично над района. За първите няколко пратки имаше специална група, ала скоро нямаше да разполагат с хора, способни да обикалят из околностите.
С никого друг, освен него.
Той се прибра и потърси Еймъс, за да обсъди проблема с него. Механикът си бе устроил импровизирана работилница на стотина метра от кулата, под навес от метално скеле и платнище. Вътре бяха струпани инструменти, части от транспортери и бутилки за оксижена.
— Как върви? — попита Холдън, когато доближи навеса и надзърна вътре.
Еймъс седеше кръстосал крака върху един брезент, заобиколен от разхвърляни инструменти и части.
— Ами, май това ще е проблемът — отвърна той.
— И по-точно?
— И по-точно, имам два електрокара, които измъкнаха от потопените мини. Надявам се да ги върна към живот, ако поработя над тях още няколко часа. Оказа се, че потапянето не им е повлияло толкова зле. Ходовата част трябва да се почисти от калта, но няма да е трудно.
— Сигурно не така стои въпросът с акумулаторите.
— Да, има нещо вярно. На тях не им е понесло добре.
Холдън взе една корозирала клема от купчината, завъртя я между пръстите си и я хвърли обратно.
— От кораба съобщиха, че височинните ветрове затрудняват все повече доставките. Скоро ще бъде невъзможно да получаваме припаси. Ще пратя още една група да издири парашута с пратката.
— Докато могат да виждат — посочи Еймъс. — Без да се спъват във всеки камък.
— Така е, после аз ще съм единствената възможност. А не мога да се нагърбя с всички задачи, ако нямам превоз.
— Добрата новина е — съобщи Еймъс, — че ще мога да сглобя два или три здрави акумулатора от всички части. Лошата е, че вероятно ще успея да заредя само един.
— Един ми стига. А работещ електрокар, в който да го поставя?
— Мисля, че ще ти осигуря — каза Еймъс. Пресегна се и взе ацетиленовата горелка. От дюзата ѝ бликна ярък синкав пламък и той го насочи към нещо на земята. Червей убиец се бе промъкнал отвън, телцето му зацвърча и издъхна със съскане.
— Как са очите ти? — попита с привидно нехаен глас Холдън.
— Добре, засега — отвърна механикът. — Но не съм тук от много време. Има някакво помътняване в периферията, където всичко се оцветява в зелено, така че съм пипнал тази гадина като всички останали.
— Трябва да влезеш вътре при другите.
— Не — поклати глава Еймъс. Докато говореше, той вдигна един от повредените акумулатори и се зае да го разглобява. — Голяма част от нещата, които хората на Уей изравят за мен от отломките, са токсични и най-добре да не замърсяват въздуха вътре. Пък и не искам колонистите да ми пипат нещата.
— Знаеш за какво говоря. Този заслон е примамливо сухо място. Червеите ще нахлуят тук веднага щом се стъмни.
— Може би — съгласи се Еймъс. — Но съм покрил пода с платнище, за да не излизат през дупки от земята. А останалите, които допълзят, ще ги изпържа с горелката. Трупам обгорените им телца ей там. Живите като че ли ги избягват. Мисля, че ще се справя.