Яцек изглеждаше мръсен, изцапан с кал, уморен. Описа с ужас и отвращение отровните червеи. Постоянните гръмотевични бури и дъждът бяха невероятно екзотични за дете, израсло в ледени тунели и корабни хангари, преди да пристигне на Ил. Нито веднъж не каза, че иска баща му да се върне, но това се усещаше в тона на гласа. Басиа от своя страна не би желал нищо повече на този свят от това да държи сина си за ръката и да му повтаря колко е безценен за него.
Когато дойде редът ѝ, Лусия не изглеждаше толкова изплашена, колкото изтощена. Усмивките ѝ към него бяха формални. Говореше за общи неща, най-вече защото нямаше какво толкова да му каже.
Само видеоразговорите с Фелсия му донасяха покой. Тя бе единственият член на семейството, чиито чувства не бе излъгал. Тя бе поискала да замине за университета и той бе успял да потисне страховете и желанията си и да я пусне. Това беше малка победа.
Досега.
Защото сега единственото, което виждаше, бе цъкащият часовник на Алекс, показващ времето, което остава, докато тя изгори в небето над Ил.
Симулацията и таймерът на тази ужасна програма вървяха на монитора зад него. Опитваше се да не го поглежда. Когато се налагаше да използва мониторите на мостика, той прелиташе през помещението, без да извръща глава. Стараеше се да забрави, че изобщо го има.
Но не успяваше.
Докато гледаше за четвърти път последния си разговор с Фелсия, той усещаше почти физически отброяващия времето таймер зад гърба му. Сякаш там имаше някого, втренчил очи в него. Играта сега бе колко дълго ще издържи, без да поглежда нататък. И дали ще успее да се разсее толкова дълго, че да го забрави.
На екрана Фелсия му разказваше как се е научила да сменя въздушни филтри на поясен транспортен кораб. Това бе едно от нещата, които не можеше по времето, когато „Барбапикола“ бе техен дом. Грациозните ѝ пръсти демонстрираха някаква сложна операция, необходима за успешното завършване на процеса. Правеше го да изглежда като нещо съвсем лесно. Забавно и интересно. А той бе неин баща. Знаеше, че тя е изплашена.
Цък-цък-цък, отброяваше часовникът зад него.
Той завъртя вентилационния отвор на пулта така, че да духа в лицето му. Приключи със записите и отдели малко време да подреди файловете и данните. След това реши да ги филтрира по дата и название и отново ги реорганизира.
Цък-цък-цък, горещо като слънце в задушен следобед. Изгарящо, без да гори.
Той отвори файла, в който Алекс бе описал належащите ремонти, и прегледа списъка. Вече беше отбелязал тези, които са му по силите. Прегледа отново останалите, опитвайки се да реши при кои от тях също може да помогне. Нищо не му хрумна. Какво пък, естествено, след като преглеждаше списъка за пети път.
Цък-цък-цък.
Басиа се обърна. Първото, което забеляза, бе, че симулираната орбита изглежда различна. Промяната бе толкова малка, че вероятно нямаше да ѝ обърне внимание, ако ярките, омразни линии не описваха края на любимата му дъщеря и не бяха оставили огнени следи в ума му. Нямаше съмнение, че са различни. По някаква причина му отне повече време да забележи и промяната в таймера.
Там имаше с три дни по-малко.
Последния път, когато погледна часовника, само преди няколко часа, дните бяха малко над осем. Сега бяха под пет.
— Часовникът е повреден — произнесе той към празното помещение.
Алекс беше в пилотската и се занимаваше с нещо там от доста време. Басиа откачи ремъка и установи, че трябва да положи усилия, за да се овладее. Той се оттласна към стълбичката и полетя нагоре.
Алекс бе извел на монитора сложна графика. Работеше над нея с внимателни докосвания на екрана и не спираше да си мърмори под нос.
— Таймерът е повреден — обяви Басиа. Ако не беше задъхан от бързане, вероятно щеше да го изкрещи.
— Хм? — Алекс мръдна с ръка и графиката се изпълни с цифри.
— Часовникът… орбиталният таймер — е повреден!
— Точно над това работя сега — отвърна Алекс. — Не е повреден.
— Слезе под пет дена!
— Аха. — Алекс спря работа и завъртя креслото си към Басиа. — Щях да ти кажа за това.
Басиа усети, че силите го напускат. Ако имаше гравитация, щеше да се свлече на пода сякаш краката му са гумени.
— Значи е верен?
— Напълно. — Пилотът отново смени графиката на екрана. — Но това не е нещо неочаквано. Първоначалните изчисления за акумулаторите им подлежаха на промяна.
— Не разбирам — завъртя глава Басиа. Стомахът му се свиваше болезнено. Ако си беше направил труда да хапне нещо през последните два дни, сега щеше да го повърне.