— Първото изчисление се базираше на орбиталната дистанция, корабната маса и очаквания живот на акумулаторите минус консумацията. — Докато говореше, Алекс сочеше различни пунктове на графиката. Сякаш това обясняваше всичко. — Снижаването на орбитата не е нещо, за което човек се притеснява, докато реакторът работи. Ако си дадем труда, бихме могли да излезем на орбита, която е почти вечна, но „Барб“ се занимаваше с онази совалка, която слиза и се качва напълнена с руда, и затова бе доста ниско. За да спести по малко при всеки полет. И, прощавай за израза, този кораб е летяща кутия с лайна. По-тежък е, отколкото трябва да бъде, и акумулаторите му се изтощават бързо. Ето откъде и новите данни.
Басиа се премести до креслото на пилота, загледан в омразните цифри на екрана.
— Тя изгуби три дни — изохка той с гробовен глас, когато най-сетне успя да си поеме дъх. — Три дни!
— Не, тя не е имала тези дни поначало — възрази Алекс. Думите му бяха сурови и груби, ала лицето му бе тъжно и съчувствено. — Не съм забравил обещанието си. Ако „Барб“ тръгне да пада, твоето момиченце ще е на борда на нашия кораб, когато това стане.
— Благодаря ти — кимна Басиа.
— Още сега ще се свържа с капитана. Ще изработим план. Само ми дай малко време. Можеш ли да го направиш?
„Пет дни — мислеше си Басиа. — Мога да ти дам цели пет дни.“
— Да — рече вместо това.
— Чудесно. — Алекс го погледна, подсказвайки му, че чака да излезе. Басиа обаче стоеше и пилотът сви рамене и се наведе над пулта. — Капитан Алекс тук. Обадете се.
— Тук Холдън — чу се след няколко секунди познатият глас.
— Пуснах през програмата данните, както ми каза. Определено първо ще изгубим „Барб“.
— Колко е зле? — попита капитанът. Картината беше размазана. Трябваше да минат няколко секунди, преди Басиа да се досети, че долу вали.
— По-малко от пет дни, преди да започне да дращи атмосферата.
— По дяволите — изруга Холдън и замълча. За известно време се възцари тишина. — Как е „Роси“?
— О, ние сме добре. Изключил съм почти всичко, освен светлините и въздуха. Имаме от какво да пестим.
— Може ли да помогнем?
— Като например — Алекс направи пауза — да ги изтеглим на буксир?
— Нещо такова. Какво можем да направим?
— Шефе — отвърна Алекс, — не е невъзможно да се свържат два кораба, ала ако го правиш на ниска орбита, задачата няма да е от лесните. Аз съм само един пилот. Щеше да е по-добре, ако тук бе инженерът, за да направи изчисления.
— Да бе, като че ли може — изсумтя Холдън. Беше ядосан. Това бе добре. Гневът е нещо хубаво. Басиа намери за успокояваща мисълта, че и някой друг освен него е притеснен от ситуацията.
— Някакви шансове да се случи? — попита Алекс.
— Ще трябва да говоря отново с Мъртри — въздъхна Холдън. — Ще ти се обадя скоро. Край на връзката.
Алекс поклати глава и стисна устни.
— Няма да стане с разговори — досети се Басиа. — Нали?
— Не виждам как — съгласи се Алекс.
— Което означава, че шансът ни да ги издърпаме е близък до нула. Само двама сме. Ти и аз. Това е.
— Трима сме — поправи го Алекс и потупа пулта. — Не забравяй. Имаме „Роси“.
Басиа кимна, изчака да премине поредния спазъм на стомаха му и се опита да намери поне малко покой за душата си.
— Какво мога да направя аз?
— Това е ЛВБ скафандър — говореше Алекс, докато сочеше екипировката в шкафчето. Намираха се на палубата на шлюза, където, освен самия шлюз, имаше само шкафчета и складови помещения. В това конкретно шкафче бе поставено нещо, което приличаше на гумено тяло с доста приставки.
— ЛВБ?
— Да. Лека вакуумна броня. Сега ще те напъхаме вътре с достатъчно въздух да можеш да дишаш и почти без да изпускаш топлинни емисии при нормални обстоятелства. — Алекс извади гумирания скафандър и го остави да се поклаща пред шкафчето, за да може Басиа да го огледа. — Самохерметизира се в случай на поява на пробойна, има животоподдържащи сензори и датчици за нараняване, както и интегрирана аптечка. — Той измъкна един червен метален нагръдник. — Това ще те предпази от огнестрелни рани, в случай че някой реши да те превърне в мишена.
Докато Алекс вадеше всеки елемент и му го показваше, обяснявайки функцията му, Басиа се стараеше да се съсредоточи и да запомни думите му. Беше носил вакуумни скафандри по време на работа през целия си зрял живот. Познаваше добре формата и устройството им. Но бронята и технологията, превръщащи ги в оръжия за война, бяха извън неговия опит. Със сигурност разни неща, които Алекс наричаше „автоматизиран ИФФ за проследяване на противника, подавано на лицевия дисплей“ звучаха впечатляващо и много полезно, но Басиа нямаше идея за какво служат. Ето защо кимаше и си придаваше замислен вид, докато Алекс въртеше пред него шлема, а накрая му го подаде.