— Не ми изглежда много — отбеляза Басиа.
— Режи бързо. Край на връзката.
Алекс го бе уверил, че „Росинант“ разполага с предостатъчен енергиен запас. Че лазерните атаки и радиошумът няма да изчерпят резервите им. Но Басиа бе започнал да гледа на енергийния им запас като на скъпоценен и незаменим ресурс. Нещо, което не бе очаквал да прави в ерата на изобилната термоядрена енергия. Това придаваше на всяко действие усещането за необратимост. За липса на възможност за корекции. Никакво „следващия път ще го направим както трябва“.
Той провери курса си към сервизния шлюз в средната част на „Израел“, остана удовлетворен, извади горелката и я стисна толкова силно, че ръката го заболя.
Корабът нарастваше бързо и скоро запречи напълно гледката в тази посока. Люкът на въздушния шлюз се промени от едва забележима блещукаща точка до квадрат, голям колкото палеца му, и накрая до врата с нормални размери. Предварително програмираната реактивна раница изпускаше малки облачета, докато нанасяше последни корекции в курса, и той се закова само на метър от целта.
Горелката в ръката му оживя и озари корпуса със синкавия си пламък.
— Ето ме, идвам — рече Басиа на Наоми и хората от РЛЕ, които я охраняваха, както и на своето малко момиче на няколко хиляди километра от него, на борда на умиращия кораб.
„Идвам.“
40.
Хейвлок
— Изключих всичко, което можеше — говореше Маруик от екрана. — Сензори, осветление, забавление. Повиших градусите на климатичната инсталация. Предвид текущото състояние на акумулаторите разполагаме с приблизително седемнайсет дни. При това, ако слънчевите колектори работят на максимум. И никой от тях не откаже. След това ще дойде моментът да решим дали искаме да се задушим, или да изгорим.
Хейвлок се почеса с пръст по слепоочието. Не беше имал време за гимнастическия салон и се опитваше да компенсира пропуска с повишена доза стероиди за безтегловност. Кратковременно решение, но както се развиваше ситуацията, нищо чудно скоро изобщо да не му трябват. От тях обаче го болеше главата. Ако не беше Наоми, нямаше да отскача и за тези упражнения. Нещо, за което можеше да ѝ благодари.
Въздухът в каютата му се струваше тежък, може би защото температурата постоянно се покачваше. Като момче, когато живееше на повърхността на планета, той винаги бе мислил за космоса като за студено място и технически погледнато, това бе истина, най-вече заради вакуума. Но от друга страна, корабът по своята същност бе един голям термос. Топлината от телата им и системите щеше да премине през изолирания корпус за десетки години. Ако изобщо ѝ остане такава възможност.
— Екипажът известен ли е? — попита той.
— Не съм уведомявал никого, но положението ни не е нещо, което лесно може да се скрие. Особено когато на борда има толкова много инженери и учени. Ще трябва да се опитаме да ги свалим на повърхността. Колкото можем повече от тях.
— За да умрат от глад на планетата, ако преди това луната не ги погуби?
— Най-вероятно да — кимна Маруик. — Изминали са доста дълъг път с надеждата да стъпят долу. Има доста хора, които познавам добре и които биха предпочели да умрат на повърхността.
Наоми се покашля в ареста.
— Ще говоря с Мъртри — обеща Хейвлок. — Вероятно няма да има нищо против да превърнем района на бившето селище в гробище. Особено ако пратим там повече трупове, отколкото са колонистите.
Маруик въздъхна. Беше спрял да се бръсне и когато се почеса по брадичката, звукът бе като от дращещ по стъкло пясък.
— Бяхме съвсем близо до успеха, нали? Да изминем толкова път и всичко да приключи така.
— Поне видяхме обетованата земя — каза Хейвлок. — А какво е положението с „Барбапикола?“
— На техния фон ние сме направо цветущи. След четири дни литиевата руда ще се превърне в атмосферни изпарения.
— Е, предполагам, че вече не се налага да внимаваме да не я откарат някъде за продан.
— Проблемът се реши от само себе си — съгласи се Маруик. — Но да се върнем на въпроса. Скоро хората ще започнат да губят равновесие, изправени пред неизбежната гибел. А нито аз, нито ти разполагаме с достатъчно сили, за да овладеем положението.
„Има ли значение? — искаше да попита Хейвлок. — Нека се бунтуват. Няма да забави, нито да ускори края ни. Даже и с минута.“
— Мисля върху това — рече гласно. — Разполагам с кодове за използване на всички системи в авариен режим. Мога да пусна по вентилацията успокоителни средства. Но не ми се ще да го правя. Струва ми се редно хората да разсъждават трезво, а не да се превърнат в сънливи наркомани.