— Щом така държиш да го изиграеш.
— Няма да превърна кораба в старчески дом. Поне засега.
Капитанът сви рамене, сякаш с това приключваше темата. Хейвлок прекъсна връзката. За миг го завладя отчаяние. Бяха направили всичко както трябва, но това нямаше значение. Всички щяха да умрат — хората, които бе дошъл да защитава и пази, неговите колеги, арестантката, всички. Щяха да умрат и той не можеше да направи нищо преди това, освен да ги надруса.
От яд той неволно замахна и блъсна с юмрук екрана. Осъзна се едва след като го направи. Мониторът се бе завъртял на една страна. Гелът в креслото зашумоля едва чуто, омекотявайки удара. Беше си разкървавил кокалчетата. Капка кръв полепна за кожата му, увеличи размерите си и после се приплесна, дърпана от повърхностното напрежение. Когато раздвижи ръка, капката се отдели във въздуха и там се превърна в малка система от червени планети и луни.
— Знаеш ли — обади се Наоми зад гърба му, — ако смяташ изгарянето на няколкостотин души в атмосферата за решаване от само себе си на проблем, това вече е сигурно доказателство, че си избрал погрешната страна.
— Не ние заложихме бомбите — посочи Хейвлок. — Те го направиха. Те започнаха всичко.
— Това има ли значение за теб?
— На този етап ли? Не толкова, колкото вероятно би трябвало.
Наоми се носеше близо до решетъчната врата. Винаги се бе изненадвал как поясните понасят тесните пространства. Вероятно клаустрофобията бе изтрита от генетичната им памет. Зачуди се колко ли поколения от семейството на Наоми са живели в горната част на гравитационния кладенец.
— Тече ти кръв — рече тя.
— Знам. Но скоро и това няма да има значение.
— Нали знаеш, че може да ме пуснеш. Аз съм много добър инженер и разполагам с най-добрия кораб в околностите. Върни ме на „Роси“ и ще се опитам да измисля начин да оправим нещата.
— Няма да стане.
— Така си и помислих — че няма значение за теб — въздъхна тя.
— Не разбирам как може да си толкова спокойна при тези обстоятелства.
— Така правя, когато съм изплашена. Но наистина — трябва да ме пуснеш.
Хейвлок събра капките кръв във въздуха. Раната вече бе спряла да кърви. Активира програмата за аварийни случаи с гадното чувство, че е първата крачка към това да се предаде. Но трябваше да го направи. Кораб, пълен с изплашени до побъркване хора, бе опасно нещо.
Съобщенията от дома бяха хиперболизирани описания на трагедията на Нова Тера. Записите от сензорите по време на експлозията бяха стигнали до няколко по-известни новинарски емисии, но имаше и три или четири напълно фалшифицирани версии. Всъщност фалшивата информация не беше кой знае колко по-впечатляваща от истинската. Той прелисти десетина коментара. Някои от тях осъждаха пращането на експедицията, други бяха по-скоро тъжни. В нито един не се споменаваше за дори минимална възможност да оцелеят. В личната му поща съобщенията вече надхвърляха хиляда. Хора от медиите. Хора от службата. Няколко — съвсем малко — от хора, които познаваше. Старо гадже от времето, когато беше в „Пинкуотър“. Братовчед, когото не бе виждал от десетина години и който сега живееше на станция Церера. Двама съученици от училище.
Сякаш тъкмо неговата обреченост бе пробудила у тях желанието за близост. Не смяташе да отговаря на никого. Дори на своите работодатели. Нито пък на приятелите си. Имаше чувството, че потъва, че се дави и вижда над себе си повърхността, но знае, че никога няма да може да я достигне.
Той разкопча ремъка.
— Лека нощ, Хейвлок — пожела му Наоми.
— Ще се върна — отвърна той и се стрелна през каютата.
От доста време не бе патрулирал, дори с информативна цел. Прекоси няколко дълги коридора на „Израел“, надзърна в общите помещения — столовата, гимнастическия салон, една отворена лаборатория, бара. През месеците, прекарани на „Израел“, всички тези места бяха станали невидими за него. Но сега сякаш ги виждаше за първи път. Внимателно изчислената асиметрия на коридорите, ключалките на вратите. Всичко като от снимките на неговите баби и дядовци. Същото беше и с хората на борда. Винаги бе имало известна дистанция между служителите на охраната и останалите. Ако нямаше такава, това би означавало, че нещо много сериозно се е объркало. Хейвлок не мислеше за себе си като за част от екипажа на „Израел“, но познаваше всички хора, които срещаше. Хосни Макарън, шеф на екипа по изучаване на храните. Анита Чанг, системен техник. Джон Делосо, механик. Дори и да не помнеше кога се е запознавал с всеки от тях, сега те бяха част от неговия живот.