Но междувременно онова, което живееше в очите ѝ — в очите на всички без Холдън, — нямаше да бъде признато официално за организъм поне през следващите няколко години. Може би десетилетия. Щяха да го нарекат едва когато получи своето място в по-големия контекст на тукашния живот.
А дотогава тя реши да го нарича Скокливко. По някакъв начин ѝ се струваше не толкова плашещо, когато носеше подобно глупаво име. Не че щеше да е по-малко мъртва, ако се натъкне на някой червей убиец, но на този етап всичко помагаше.
Интересното — едно от интересните неща — относно този организъм бе, че той нямаше хлорофил, нито нещо, което поне приблизително да го наподобява. Зеленият цвят идваше от призматичен ефект, сходен с този при крилата на пеперудите. В действителност цветът на тъканта, която се развиваше в окото ѝ, трябваше да е светлокафяв и прозрачен, ако структурата му бе малко по-различна. Тогава не би трябвало да се наблюдава и разпръскването на светлината. С други думи, слепотата ѝ се дължеше по-скоро на размазването на цветовете и загубата на детайли, а не на недостиг на светлина. Все още можеше да затвори очи и да види как светът става черен, а когато ги отвори, той пак ще бъде яркозелен.
Ала на този етап слепотата за нея беше факт. Тя управляваше ръчния терминал чрез гласови команди, допир и по спомени. Пристигащите доклади изслушваше в аудиоформат — гласове от лабораториите на Луната, Земята и Ганимед. Те не предлагаха голяма надежда.
— И макар вашият притежаващ имунитет екземпляр да има два редки алела в гените, регулиращи натриевите помпи, не виждам никакви промени в крайната протеинова структура. Йонните концентрации са стабилни и в стандартно допустимия диапазон на грешка. Ще продължавам да търся, но имам чувството, че се движим по погрешна следа. Съжалявам, че трябва да го кажа.
Елви кимна, сякаш някой би могъл да я види. Главоболието засега не я напускаше. То варираше през деня, но не бе ясно дали е свързано с инфекцията, или причината е друга.
— Ей — повика я Файез. — Елви? Тук ли си?
— Тук съм.
— Поговори ми малко, за да се ориентирам. Нося храна.
Елви започна да тананика една популярна мелодия от детството си и чу приближаващите се стъпки на Файез. Тя протегна ръка и докосна крака му. Той се наведе и седна с тихо изпъшкване. Ръката му намери нейната и той ѝ подаде пакета с дневния порцион.
— Следващото ми назначение — рече — ще е на някоя планета с гравитация наполовина на земната. Тегло. Кому е нужно?
Елви се засмя. Той искаше да я развесели и от това ѝ стана приятно. Имаше чувството, че е малко момиче, скрило се под завивките след времето за лягане, което се ориентира там пипнешком. Опаковката на пакета на Файез издаде шумолящ звук, докато я развиваше.
— С колко храна разполагаме?
— Не много. Мисля, че ще опитат още едно спускане. Има няколко души, които все още могат да различават по-едрите форми.
— И Холдън.
— Едноокият цар — потвърди Файез. — Би трябвало да му избодем окото, за да си пасне с легендата, не смяташ ли?
— Тихо — скастри го тя. Блокчето пресована храна бе ронливо и миришеше на сухоежбината, която даваха на плъховете в лабораторията. Вкусът му бе неприятен, но поне бе хранително. Опита се да го преглътне. Не след дълго нямаше да могат да се наслаждават и на това.
— Някакъв напредък? — попита я той. Тя поклати машинално глава. Знаеше, че не може да я види.
— Най-добрата теория, с която разполагаме за момента, е, че причината е в множествените родители. Той има около осем майки и бащи и това може да е оказало влияние. Но нямаме нищо конкретно.
— Жалко. А може би го е променил контактът с протомолекулата?
Тя отхапа още едно късче.
— Може да се смееш, но на Луната проверяват и тази теория. Освен това се опитват да отгледат свой образец от организма въз основа на спецификациите, които им пратихме. Ранните изпитания показват признаци за самоорганизиране.
— Знаеш ли, ако не друго, вече няма смисъл да се безпокоиш за научното си наследство. Ще влезеш в историята, поне за следващите петстотин години.
Пръстите му я докоснаха по коляното и тази проява на нежност изличи неприятното бодване от циничната забележка. Тя взе ръката му в своята и я стисна между пръстите си. Той се намести по-близо до нея. Долавяше миризмата на тялото му. Никой от тях не бе имал възможност да се изкъпе, откакто ги налетя бурята, и вероятно всички воняха, но носът ѝ бе привикнал с това.
— Не че има значение за мен.
— И въпреки това имената ни ще живеят вечно. Аз, простичкият геодезист, който ти зае една ръка и един крак.