— Защо флиртуваш?
— Ами друго не ми остава — отвърна Файез. Щеше ѝ се да види лицето му. — Ти правиш наука. Аз се сближих с най-умната жена в това помещение. Всеки има свои начини да се справя с жестокия спектър на реалността. И с дъжда. Да се справя с дъжда. Следващото ми назначение трябва да е някъде, където не вали.
В съседното помещение заплака дете. Измъчен, уморен плач. Жена — вероятно Лусия, предположи Елви — запя на непознат език. Тя метна и последната част от блокчето в устата си. Трябва да си вземе вода. Не беше сигурна колко време бе минало, откакто машината бе напълнила поредната торбичка. Но вероятно скоро трябваше да постави нова. Холдън обеща да дойде за процедурата, но не беше сигурна дали ще го направи. Дори ако той самият бе жаден. Вероятно трябва да се опита да смени сама торбичките.
— Не биваше да идваме — продължи Файез. — Помниш ли всички онези копелдаци, които разправяха, че световете отвъд станция Медина ще са заразени и опасни? Оказаха се прави.
— Никой не го е казвал, нали?
— Някой вероятно го е казал. Ако не е, трябвало е да го каже.
— Наистина ли не би тръгнал? — попита го тя, докато се наместваше на колене до машината. Чуваше тихото покапване на вода през филтъра. — Ако дойдат и ти предложат да си сред първите на един нов и непознат свят — щеше ли да откажеш?
— Щях да изчакам втората вълна — отвърна Файез.
Тя намери пипнешком торбичката. Беше натежала, както очакваше. Машината не синтезираше вода с бързината, с която го правеше в началото, но и да имаше грешка в системата нямаше как да я оправи. Още нещо, което ще трябва да провери Холдън.
— Аз пък пак бих дошла — заяви тя.
— След всичко това? Би дошла отново?
— Нямаше да го зная. То нямаше още да се е случило. Но бях наясно, че поемам рискове.
— Ами ако знаеше, че ще е така? Ако можеше да надникнеш в някоя кристална сфера и да видиш какво е станало с нас, какво ни се случи?
— Ако можехме да го правим, никога нямаше да изучаваме непознатото.
Странно беше да си мисли, че те всички щяха да умрат. Знаеше го, ала ѝ се струваше толкова нереално. Някъде дълбоко в съзнанието ѝ един тъничък гласец неспирно повтаряше, че в края на краищата корабът ще дойде да им помогне. Че ще се появи друга група, от далечен край на планетата, и ще им предложи храна и убежище. От време на време се улавяше, че мисли как да пратят сигнал за помощ, и трябваше отново да си напомня, че няма други бази. Нито други кораби. В цялата тукашна слънчева система корабите бяха само три. А хората, пристигнали с тях, бяха по-малко, отколкото в началото. Дори ако всички се напъхат в тези тесни руини, вселената около тях пак щеше да изглежда безнадеждно празна. И страшна.
— Трябва да намерим Холдън — рече тя. — Водата се стича по-бавно. Чудя се… Може би просто имунната му система е много здрава? Може би нашият имунен отговор е неправилен. Може би организмът расте по-бързо, отколкото успяваме да му попречим. Може би Холдън е бил изложен на нещо, което е създало у него антитела.
— Открихте ли нещо в кръвните изследвания?
— Не — отвърна тя. — И при него левкоцитите са занижени, както при нас.
— Може би течността в очите му има неприятен вкус — подхвърли Файез. — Какво?
— Нищо не съм казвала.
— Не, но изсумтя, както го правиш, когато ти хрумне нещо. Чувал съм това сумтене. То е показателно.
— Просто си мислех, че може да не е заради имунната му система — заговори тя. — Ние всички пътувахме през вакуум през цялото време. Радиацията, докато стигнем дотук, е потиснала донякъде имунитета ни. А особено след станция Ерос… той е далеч по-сериозно увреден от нас…
Елви затвори очи и изключи зеления цвят. Красива каскада от логични предположения започна да се подрежда в ума ѝ. Беше като да пристъпва в градина. Тя изсумтя отново и се засмя. Радостта от прозрението.
— Какво? — попита отново Файез. — Той е препечен? Онази гадост в очите ни предпочита по-сурова среда?
— Ох — въздъхна Елви. — Заради противораковите таблетки е. След инцидента на Ерос той трябва да ги приема постоянно. А това означава… охо! Колко красиво!
— О, божичко! За какво говориш? Какво общо може да имат противораковите му таблетки с една чужда биосфера?
— Просто повлияват клетъчния дележ.
— Това е нещо от вашата ксенобиология, нали? Защото нямам ни най-малка представа за какво говориш.
Елви размаха ръка във въздуха. Удоволствието течеше в жилите ѝ сякаш го разнасяше кръвта.
— Говорих ти за това — продължи тя, — понякога виждаме нещата по различен начин, защото така ни се е удало. Гледаме ги от друг ъгъл между клоните на дървото на живота.