— Какво? О, съжалявам, аз бях… ъъъм. Има дупка в прозореца. В завесата. Тъкмо проверявах дали не се е проврял някой червей. Поправям я.
— Капитане — обади се Лусия със строг глас. — Вие приемате медикаменти за хронично и потенциално летално състояние. Обсъждаме дали да използваме подобен медикамент за лечението на останалите.
— Ами много добре.
— Съществува обаче етичен проблем — продължи Лусия. — Ако трябва да го направя, бих искала да разберете добре, че…
— Разбирам, разбирам — размаха ръце Холдън. — Поел съм толкова много радиация, че съм направо леха за тумори. Това, което ги държи под контрол, оказва се, спира и другото нещо. Значи скоро ще има още като мен и тогава мога да поспя.
Елви долавяше усмивката в гласа на Лусия.
— Не съм сигурна, че медицинският борд би определил доводите ви като достатъчни от морално-етична гледна точка, но в общи линии — да.
— Разбира се, че ще го използвате — продължи той. — Ааа, давам разрешение. Ще се опитаме да осигурим още от медикамента.
— А ако не можем?
— Вероятно ще се сдобия с нов тумор, преди да умра от глад. А може би не — рече Холдън. — Но нямам нищо против.
Лусия отдръпна ръката си.
— Добре тогава. Да започваме. Капитане, ще ми помогнете ли?
— Да — отзова се Холдън. — Да, готов съм. Но ще ми трябва чашка кафе. Много съм изморен.
— Ако искате, мога да ви дам стимуланти, но няма кафе.
— Добре — въздъхна Холдън. — Без кафе. Това е ужасна, ужасна планета. Покажете ми как да помогнем на останалите да се оправят.
42.
Хейвлок
Бронекостюмът в станцията за вътрешна сигурност беше опростен, лишен от енергозапас кевларов скафандър. Беше от вакуумен клас и имаше приставка за половинчасова кислородна бутилка. Предназначението му бе да се използва при физически сблъсък между членове на екипажа и за кратки тактически излизания в открития космос. Вероятно имаше още десетина такива в главния участък. Надяваше се, че инженерите няма да се сетят за тях. Когато Хейвлок се напъха в него и придърпа панталона нагоре, материята притисна неприятно слабините му. Той преметна пушката на ремък през рамо и подскочи леко, за да изопне панталона.
— Смехът няма да помогне — подхвърли.
— Не се смеех — сподави смеха си Наоми.
Хейвлок извади чифт еднократни белезници от шкафа и два електрошокови пистолета от сандъка с оръжие. Единият бе напълно зареден, другият на три осми. Отбеляза си по-късно да провери заряда на всички оръжия, ако изобщо имаше по-късно. Не за него, във всеки случай. Можеше да остави бележка на Уей, или нещо от тоя род. Поколеба се дали да се обади на Маруик, да го предупреди, че нещата са се усложнили. Да разчита, че ще прояви съпричастност, или поне ще се уповава на инстинкта си за самосъхранение.
Но не го направи.
Наоми се носеше зад него, разперила пръсти. Хартиеният комбинезон шумолеше и пукаше при всяко движение. Хейвлок огледа за последен път станцията. Чувстваше се странно при мисълта, че повече няма да я види. Или ако се върне, ще е, за да го тикнат в ареста.
Ако се случи обаче подобно нещо, значи, че са открили някакъв начин да се задържат на орбита и да не изгорят в атмосферата. Очевидно шансовете му не бяха големи. По-късно щеше да се безпокои за това.
— Първи бунт? — подметна Наоми.
— Да. Не е от нещата, които върша често.
— Нататък става все по-лесно — увери го тя и протегна ръка. Хейвлок я погледна объркано. — Мога да взема един от тези.
— Не — възрази той и включи радиостанцията на бронекостюма. Ефирът мълчеше. Това бе странно. Той провери няколко честоти.
— Не?
— Виж, ще те измъкна оттук. Но това не значи, че съм склонен да ти дам оръжие и да ти обърна гръб.
— Имаш интересни лични граници — отбеляза Наоми.
— Може би в момента ги коригирам.
Първият доброволец профуча твърде бързо през вратата, натъпкан с адреналин и очевидно непривикнал да държи оръжие в ръка. Вторият влетя след него с краката напред. Хейвлок усети, че стомахът му се свива. И двамата бяха насочили оръжия и опрели пръсти на спусъците. Наоми си пое рязко дъх зад гърба му.
— Господа — кимна им Хейвлок. — С какво мога да ви помогна?
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — тросна се първият, като се мъчеше да извърти пистолета към него и същевременно да се стабилизира във въздуха.
— Местя арестанта — отвърна Хейвлок с глас, в който се долавяше презрение и скептичност. — Какво друго бих правил?
— Шефът не каза нищо за това — рече вторият.
— Главен инженер Коенен не отговаря за безопасността на този кораб. Аз отговарям. А вие само ми помагате. Не е зле да не го забравяте. Какво, по дяволите, правите тук?