— И двамата трябва да наблюдавате отсрещния край на коридора. — Хейвлок посочи с брадичка нататък. Когато се обърнаха, той ги простреля в гърбовете. Телата им се извиха, потрепериха и замряха. Хейвлок взе оръжията им, изключи предавателите и ги окова един за друг с белезниците, сетне и към една ръкохватка.
— Чисто е — извика той през рамо. Наоми се появи след миг, приплъзвайки се покрай стената. Отличен инстинкт.
— Четирима по-малко — отбеляза тя. — Ти ли си толкова добър, или те — така некадърни?
— Изглежда, обучението не е силната ми страна — призна Хейвлок. — А и разполагахме с елемента на изненада.
— Сигурно. — Наоми не скри скептичността в гласа си. — Как си?
Хейвлок понечи да отвърне по навик „добре съм“, но се спря. Току-що бе нападнал и обезвредил двама свои колеги, изпълняващи заповед на старши офицер. Беше предал доверието на хора, с които бе летял година и половина, заради един поясен саботьор. При това дните на всички бяха преброени. Колкото и да бе странно, тъкмо последната мисъл му подейства успокояващо. Той е обречен. Те всички са обречени. Направеното току-що скоро нямаше да има значение. Беше свободен да действа, без да мисли за последствията върху съвестта си.
Всъщност това не бе ли най-кошмарният сценарий за един офицер по сигурността? Когато краят е близо — защо да няма убийства и насилие? Ако няма последствия, значи всичко е разрешено. Нали тъкмо неговата задача бе да попречи на хората да се върнат към примитивните си корени. А ето че сега е тук и помага на арестантката да избяга, защото смъртта, която тя му предлага, му се нрави повече от керамично-пластичната гробница, обещана от Мъртри, на повърхността на една пуста планета. Не даваше пукната пара за Нова Тера или Ил, или както щяха още да нарекат тази кална топка. Грижа го беше само за хората. За тези на „Израел“ и за другите, на „Барбапикола“, за колонистите и служителите на РЛЕ на повърхността на планетата. За тях всички. Да се бори за интересите на корпорацията, за това, след като те всички умрат тук, да остане някакво наследство, от което да се възползват следващите, му се струваше твърде жалка кауза.
— Всъщност го намирам за съвсем нормално — рече той.
— Добър знак — подхвърли тя и в този момент долетяха нови изстрели. Хейвлок ѝ даде знак да остане и се устреми напред.
Всички главни коридори на „Израел“ имаха херметизиращи прегради — масивни метални люкове с изолация от свръхтвърд полимер. През повечето време те бяха само издутини по стените, по-забележими от тези на следващите две поколения кораби, но все пак лесни за пропускане. Ако нещо пробиеше корпуса, люкът щеше да затвори коридора с бързината и безчувствеността на гилотина. И ако някой се окаже вътре, по-добре една жертва, отколкото много. Хейвлок бе виждал тренировъчни филми за подобни инциденти и се отнасяше с опасение към подобни случаи.
Някой се бе извърнал с гръб към него и оглеждаше коридора нататък. Хейвлок се покашля и мъжът се обърна с вдигнат пистолет.
— Мфуме! — Хейвлок разпери ръце. — Къде е Бойд?
— Отиде напред. — Мфуме посочи с пистолета, но не го сваляше. — Стреляха по шефа. И той ми нареди да стоя тук. Останах, но…
— Всичко е наред. — Хейвлок се приближи. Не спираше да стрелка с поглед дъното на коридора, внушавайки на мъжа, че трябва да насочи вниманието си нататък. Насоченият към гърдите му пистолет го караше да настръхва. — Правилно си постъпил.
Предавателят изпука и се чу гласът на главния инженер:
— Притиснахме копелдака. Уцели Салваторе, но не е сериозно. Искам всички да дойдете тук. Ще го атакуваме.
— Това вероятно не е добра идея — рече Хейвлок по открития канал.
— Напротив — възрази главният инженер. — Скоро ще го спипаме.
— Не и без жертви, каквито не е необходимо да даваме — посочи Хейвлок. — Той с броня ли е?
— Да, сигурен съм, че поне веднъж го уцелих — обади се друг глас. Беше висок и писклив като на момче, излязло на първия си лов и ударило елен.
— Всички да докладват — нареди главният инженер.
— Шефе, ние с Джонс сме в ареста. Тук е спокойно.
— Арестантката създава ли ви проблеми? — попита главният инженер.
— Аз я преместих — намеси се Хейвлок. — На сигурно място. Но сега искам да отстъпите. Ще го направим както е по книгите.
Отекнаха нови изстрели. Мфуме извръщаше глава при всеки от тях. Хейвлок внимателно премести дулото на пистолета му да сочи към стената. Мфуме дори не забеляза.
— Не съм съгласен — обади се главният инженер. — Ако се оттеглим, този поясен негодник може да се изплъзне. Трябва да приключим с тази история. Хонекер! Уолтърс! Стегнете се и тръгвайте напред, момчета. Време е да смачкаме това лайно.