— Най-сетне у дома — пропя тя. Басиа прелетя край нея и тя се пресегна да го улови. — Благодаря ти, че дойде за мен.
Той се изчерви и вдигна ръце в поясния знак за свити рамене.
— Не направих почти нищо, освен че стреляха по мен.
— Понякога е достатъчно да се покажеш.
Хейвлок се задържа за ръба на шлюзовата врата и погледна към „Израел“.
— Ей, вие там, уловихте ли Дрейк? Той добре ли е?
— Да, сър — отвърна Кемп. — Хванахме го.
— Хейвлок — обади се другият, по-гневният глас. — Това няма да ти се размине. Когато се върнем, РЛЕ ще те накара да си получиш заслуженото. И аз ще съм там, за да гледам как става.
Хейвлок се разсмя.
— Виж, шефе, надявам се и двамата да го доживеем. Край на връзката. — Той се дръпна вътре и люкът бавно се затвори.
— Успяхме — изпъшка доволно Басиа. За миг изпита еуфория, сетне страхът се пробуди с такава сила, че ако не беше в безтегловност, щеше да тупне на пода. Наоми и Хейвлок започнаха да разкопчават раниците, докато шлюзът напомпваше въздух в помещението. Басиа посегна към своите ремъци, но пръстите му трепереха твърде силно, за да се справи. След малко Наоми дойде да му помогне.
Раницата му се отдели бавно, прекоси помещението и се блъсна в отсрещната стена с глух тропот. Басиа едва бе успял да отчете факта, че чува и други звуци, освен собственото си дишане, когато вътрешният люк се отвори. Алекс влетя вътре с налудничава усмивка на широкото си мургаво лице.
— Заместник — рече той. — Добре дошла на борда.
Наоми смъкна шлема и го захвърли встрани.
— Хубаво е да се върне човек, господин Камал.
Настъпи кратка пауза, докато всички се хилеха един на друг, после Наоми се устреми към него и Алекс я прие в прегръдката си.
— Добре ли се отнасяха с теб? — попита той.
— Държаха ме заключена в кучешка колибка. — Наоми посочи с брадичка Хейвлок. Едрият землянин бе свалил шлема си и той се поклащаше във въздуха до него. На лицето му грееше доволна усмивка. Без шлем Басиа видя, че има къса русолява коса, квадратна челюст и тъмни очи. Нещо като генерична сурова красота. Като филмова звезда, играеща ченге в екшън. Кой знае защо това накара Басиа да не го хареса.
— Такава е политиката — оправда се Хейвлок. — А съм — бях — шеф на охраната на „Едуард Израел“. Вероятно вече съм освободен от тази длъжност. Аз държах вашия втори капитан в ареста. Надявам се, че не ми се сърдите за това.
— Добре — кимна Алекс и се обърна към Наоми, сякаш Хейвлок го нямаше: — Сега какво?
— Доклад за обстановката — настоя Наоми. — Как се развиват нещата със снижаващите се орбити?
— „Барбапикола“ се спуска най-бързо, след това е „Израел“, а после сме ние, но можем да избираме между скъсяваща се орбита, когато издъхнат акумулаторите, да изгорим в атмосферата или да ни отстрелят чуждоземните — отвърна с мрачна усмивка пилотът. — Каквото и да изберем, все сме прецакани. Но се радвам, че се върна на борда.
44.
Холдън
Холдън отново патрулираше около кулата.
Опита се да изчисли колко часа е изкарал без сън, но умът му отказваше да извършва и най-прости математични изчисления, а трийсет и четири часовото денонощие на Ил затрудняваше още повече задачата. Доста, бе единственият отговор.
Той нареди на аптечката на предпазния костюм да му инжектира нова доза амфетамини и се спря объркан, когато дисплеят го уведоми, че запасът им е изчерпан. Колко ли бе приел досега? Подобно на въпроса откога не бе спал, и този щеше да остане нерешена загадка.
Два червея пълзяха по стената на кулата към малко прозорче. Завесата, окачена на него, бе с няколко малки дупки и Холдън смъкна червеите от стената с лопатката и ги изрита настрани. После изми внимателно токсичната слуз от подметката си в една локва.
Дъждът бе намалял до ръмеж, което беше добре, но температурата продължаваше да спада, което пък беше лошо. Още по-тревожно бе, че нощем върху стените на крепостта се появяваше скреж. Съвсем скоро към неприятните преживявания на оцелелите щеше да се прибави и опасността от измръзване.
Той прехапа болезнено устни и продължи обиколката на кулата.
Чу Мъртри зад себе си, преди да го види. Тих, призрачен глас, който изплува от сивия дъжд и постепенно придоби яснота.