— Ей сега ще разбера. Край на връзката.
Мъртри се надигна на коляно с пъшкане и вдигна глава, загледан в някаква точка над лявото рамо на Холдън.
— Лесно е да си победител, когато противникът ти е сляп.
— Тъкмо това се опитваме да поправим — изтъкна Холдън и хвърли терминала на земята до него. — А след това, ако искаш, ела ме потърси.
— Ще го направя — заяви Мъртри. Той се изправи и пое предпазливо към входа на кулата.
Когато се отдалечи достатъчно, за да не може да го чува, Холдън отвърна:
— Очаквам този момент с нетърпение. — Беше изненадан, че наистина е така. Мъртри се скри зад ъгъла и той продължи бавно да обикаля кулата.
Слушалката в ухото му изпращя и Еймъс произнесе:
— Капитане? Докторката те търси.
— Лусия или Елви?
— Готината.
— Лусия или Елви?
— Тази, дето не е омъжена за нашия затворник.
— Кажи на Елви, че се връщам след тази обиколка на кулата — отвърна Холдън и прекъсна връзката. Когато след няколко минути сви зад ъгъла и видя входа, там вече го очакваше Елви. Лицето ѝ бе намръщено.
— Не се е получило — подхвърли Холдън.
— Кое?
— С противораковите. Моите таблетки. Не помагат.
— Какво? — повтори Елви. — Защо го казваш? Какво е станало?
— Ами ти си намръщена.
— О, не. Тъкмо си мислех, че свързаните с мембраната протеини в нашите клетки вероятно имат някои общи функционални звена с местния живот, макар че доколкото мога да определя, това са напълно различни протеини. Противораковите лекарства имат сходен ефект върху митотичното делене, въпреки че дори аминокиселинните ни групи изглеждат доста отдалечени. Ще ни трябват десетки години, за да открием къде точно се кръстосват.
— Нямам идея за какво говориш — оплака се Холдън.
— Всъщност се получава — каза Елви и намръщената ѝ гримаса се смени с радостна усмивка. — Клетъчното възпроизводство на микроорганизма се забавя. Колониите се разпадат, а заедно с тях изчезна ефектът на разпръскване на светлина. Вече почти мога да чета, стига буквите да са достатъчно големи.
Холдън почувства прилив на облекчение, който веднага премина в леко замайване. Той се подпря на стената на кулата и си пое бавно въздух, опитвайки се да не изгуби съзнание. На няколко метра по-нататък един червей пълзеше към него. Понечи да го избута настрани с лопатката и изведнъж осъзна, че я е изгубил някъде, а и не може да усеща ръцете си.
— Какво ти е? — разтревожи се Елви и протегна ръце, търсейки го пипнешком. — Дишането ти е някак странно.
— Май губя съзнание — промърмори Холдън между две дълги вдишвания. — След колко време другите ще могат да виждат?
— Трябва да те вкараме вътре — каза Елви, прехвърли ръката му през раменете си и го поведе към входа. — Мисля, че не си мигвал от около четири дни.
— Няма нищо. Още се държа. Та колко време остава?
Елви спря и го прегърна с другата ръка през кръста. Той почувства облекчение и едновременно леко разочарование, че твърде бързо сексуалното напрежение бе изчезнало от техните взаимоотношения. Ала беше прекалено изтощен, за да попита на какво може да се дължи промяната. За щастие, тя заговори първа.
— Не съм сигурна. Мъртвите организми не променят светлината както живите. До голяма степен загубата на зрение се дължи на това, не на механична пречка. Още известно време ще носим в себе си останките им, но…
— Означава ли това, че ще е скоро?
Елви го вкара през вратата и го отведе при купчина завивки. Помогна му да легне по гръб.
— Да, мисля, че скоро. Няколко часа, надявам се. Най-късно след ден.
— Откъде знаеше, че тук има завивки?
— Преди три дни направихме тук нещо като кът за спане. — Елви се усмихна и го потупа по бузата. — Но ти се инатеше да го използваш.
— Благодаря ти.
— Имаме и малка палатка, ако искаш да се усамотиш — добави тя и взе нещо в близост до краката му. Тънкото парче плат се изопна и го покри напълно.
— Благодаря ти — повтори Холдън и склопи очи въпреки желанието си да остане буден. Вече усещаше как сънят завладява крайниците му. — Събуди ме след година. А, и постарай се Мъртри да не ми види сметката междувременно.
— Че защо ще го прави? — попита Елви.
— Ние сме в нещо като война — промълви Холдън и в този момент го заля вълната на безсъзнанието, отнасяйки го в безкрайното пространство.
— Значи — произнесе един глас, — наистина е време да се размърдаме.
— Милър — досети се Холдън, но не отвори очи. — Ако ме събудиш точно сега, кълна се, ще намеря начин да те убия.
— Ти си свърши работата тук — продължи Милър, сякаш не го бе чул. — Сега трябва да дойдеш с мен за онова другото нещо. И не съм сигурен дали изобщо ще имаме време. Така че, събуждай се, сънливко.