Холдън отвори мъчително очи и се озърна. Милър бе вътре в палатката с него, но същевременно бе прекалено голям, за да го побере тясното пространство. Наслагващите се образи пробудиха мъчителна болка в главата му и той затвори очи.
— Къде ще ходим?
— Трябва да хванем влака. Намери задната стаичка с колоната в средата. Която използвате за склад. Ще те чакам там.
— Да знаеш само колко те мразя — изстена Холдън, но не получи отговор. Отвори очи и видя, че Милър е изчезнал. Когато повдигна чергилото на палатката, Елви седеше до нея и го гледаше разтревожено.
— С кого говореше?
— С един призрак от коледното минало — отвърна Холдън и седна. — Къде е Еймъс?
— Прекарва доста време с Уей. Мисля, че двамата са в съседното помещение.
— Помогни ми да стана — помоли Холдън и протегна ръка. Елви го издърпа и той по някакъв начин успя да се изправи, без да падне. — Сърцето ми ще се пръсне. А не бива да го прави, предполагам.
— Изтощен си и си прекалил с амфетамините. Не съм сигурна дали нямаш и халюцинации.
— Ако имам халюцинации, те са за извънземни, които упражняват върху мен телепатичен контрол — оплака се Холдън и направи няколко неуверени крачки през помещението.
— А чуваш ли какво ти казват? — попита Елви, като го подкрепи за лакътя. — Наистина започваш да ме безпокоиш.
Холдън си пое дълбоко въздух. Освободи се от ръката на Елви и произнесе с най-твърдия глас, който успя да възпроизведе:
— Трябва да отида някъде и да изключа отбранителната мрежа, за да могат приятелите ни да не паднат от космоса и да умрат. От теб искам да се съсредоточиш върху проблема със зрението. Благодаря ти за помощта.
Елви продължаваше да го гледа объркано, но Холдън очевидно чакаше тя да последва указанията му, затова се отправи към импровизираната лаборатория в кулата.
В съседното помещение Еймъс и Уей седяха до ниска пластмасова масичка, похапваха хранителни блокчета и пиеха дестилирана вода от стара бутилка за уиски.
— Имаш ли минутка? — попита Холдън и когато механикът кимна, добави: — Насаме.
Уей не каза нищо, но скочи припряно и напусна стаята с протегнати напред ръце, за да не се удари в нещо.
— Какво става, капитане? — попита Еймъс. Той отхапа от блокчето и се намръщи. Имаше вкус на нефт и пипер.
— Върнахме си Наоми — прошепна Холдън, тъй като не знаеше колко се е отдалечила Уей. — Тя е на „Роси“.
— Да, чух — кимна Еймъс. — Чандра ми каза.
— Чандра?
— Уей — уточни Еймъс. — Работи за погрешните хора, но е свястна.
— Хубаво. Но Мъртри е ядосан от случката.
— Ами майната му.
— Освен това — продължи Холдън — се наложи да го бутна в калта и да му отнема ръчния терминал.
— Капитане, престани да ме караш да се влюбвам в теб, и двамата знаем, че няма да ни доведе до никъде.
— Въпросът е — рече Холдън, — че може да се опита да си го изкара на хората тук. Искам да ги наглеждаш вместо мен. Особено Лусия и Елви. Те най-много ни помагаха и нищо чудно да ги накаже за това.
— Не се страхувай от слепия — изтъкна Еймъс. — Дори когато ще го наглежда друг слепец.
— Вижда му се краят и на това. Елви твърди, че лекарствата вършат работа. До часове хората ще прогледнат отново.
— Капитане, това ли е проблемът, който искаш да разреша? — попита Еймъс и сви показалец, сякаш натискаше спусък. — Защото няма да е никак трудно.
— Не. Без повече насилие. Вече оплесках достатъчно нещата, като съборих Мъртри. Ще си платя за това, когато му дойде времето, но ти ще правиш само каквото е необходимо за опазването на хората.
— Добре — сви рамене механикът. — Прието. А ти къде ще ходиш?
Холдън приседна на масичката до него и потърка уморено очи. Тази планета бе една голяма мокра сфера, а ето че очите му непрестанно бяха сухи и го сърбяха.
— Трябва да ида с Милър. Той каза, че има нещо, което може да изключи чуждоземните артефакти, а това ще възвърне на „Роси“ възможността да лети и ще реши повечето ни проблеми.
Еймъс се намръщи. Холдън виждаше по лицето му усилието да формулира нови въпроси и после да се отказва от тях. Накрая се предаде:
— Хубаво де. Аз ще държа под око нещата тук.
— Гледай да си тук, когато се върна, големи човече — рече Холдън и го тупна по рамото.
— Винаги се бия до края — ухили се Еймъс. — Пише го в характеристиката ми.
Холдън изгуби няколко минути, докато открие склада със странната колона в центъра, но когато влезе вътре, там вече го очакваше Милър. Детективът го погледна с изражение, което сякаш казваше „какво те забави толкова“, обърна се и пое към колоната, където изчезна като призрак, минаващ през стена. След няколко секунди колоната се разцепи беззвучно надолу през средата и отдолу се показа стръмна рампа, изчезваща в мрака.