Той открива оръжието на убийството. Знае какво е станало, поне в общи черти. И без това фините детайли са за прокурорите, ако изобщо се стигне до съд. Но това няма да стане. Има и други неща, за които е добър инструмент. Следователят знае как да убива, ако се наложи.
Нещо повече, знае как да умира.
45.
Хейвлок
Хейвлок все още не беше убеден, че Наоми Нагата е най-добрият инженер в слънчевата система, но след като я погледа, докато работи, стигна до заключението, че вероятно няма по-добър. Ако някои от хората на „Израел“ притежаваха повече научни степени или специалности, с които да я засенчат, Наоми можеше да го компенсира с необуздания си, склонен към дръзки решения ум.
— Добре, не можем да чакаме повече — заяви тя на мускулестия, плешив мъж на екрана. — Ако се появи отново, кажи му какво е положението тук.
— Няма съмнение, че капитанът се доверява на преценката ти — увери я Еймъс. — Но добре. Ще му кажа. Нещо друго да предам?
— Кажи му, че е получил около милион съобщения от Фред и Авасарала. — Откъм пилотската кабина се чуваше гласът на Алекс. — Говорят за построяването на свръхмощен двигател, за да ни пратят спешно припаси.
— Ами? — повдигна вежди Еймъс. — И колко време ще им трябва за това?
— Около седем месеца — поклати глава Наоми. — Но в края на краищата ще бъдем мъртви само през три от тях.
Еймъс се ухили.
— Ама вие горе здравата се забавлявате без мен.
— Нищо не губиш — утеши го Наоми и прекъсна връзката.
— Все още ли смяташ идеята за добра? — попита я Хейвлок.
— Не — призна Наоми. Тя се придърпа към комуникационния пулт. — Как върви отвън, Басиа?
Чу се пукот и гласът на Басиа изпълни мостика. Звукът вибрираше, без да създава усещането за пространство. Шепот в ковчег.
— Вижда му се краят. Грозна картинка.
— Хубаво е, че си имаме страхотен заварчик — подхвърли тя. — Дръж ме в течение.
На екраните на мостика се виждаше операцията във всичките ѝ стадии: какво бяха успели да свършат досега и на какво все още се надяваха. И часовникът, отброяващ времето до момента, когато „Барбапикола“ ще започне да чегърта атмосферата на Ил и ще се промени от бързолетящо металическо тяло в огнена топка.
Не дни. Часове.
Буксирното въже приличаше по-скоро на две мрежи, съединени от една-единствена изопната нишка. По цялата дължина на търбуха на „Росинант“ десетина керамично-стоманени скоби изпълняваха ролята на широка основа, а черните им линии се събираха в твърда керамична свръзка на няколкостотин метра по-нататък. Под тях „Барбапикола“ разполагаше с всички необходими пристройки. Веднага щом поясният монтираше и там скоби, щеше да настъпи моментът марсианската корвета да използва енергията от акумулаторите си, за да изтегли поясния кораб на по-стабилна орбита, заедно с неговия товар от литиева руда. Всичко това бе толкова сложно за Хейвлок, че усещаше как му се завива свят. Докато гледаше, една от скобите върху обшивката на „Барбапикола“ се оцвети в зелено.
— Добре — наведе се Наоми към микрофона. — Тази вече е солидно заварена. Давай нататък.
— Само още минутка тук — чу се напрегнатият глас на Басиа. — Една от спойките не ми харесва. Искам да я… — останалите думи се изгубиха. Ръкохватката се освети за миг в червено, сетне отново позеленя. — Това е. Продължавам.
— Внимавай — намеси се Алекс. — Дръж горелката студена, докато се движиш. Тези въжета имат голямо повърхностно напрежение, но не са пригодени да издържат на топлина.
— Правил съм го и преди — изтъкна спокойно Басиа.
— Партньоре — възрази Алекс, — не мисля, че някой е правил подобно нещо преди.
Буксирните въжета бяха стандартна влакновидна изработка, предназначени да прибират на борда марсиански космопехотинци. Използването им за теглене на огромен космически кораб бе като с тънък конец да теглиш топка за боулинг — тоест нещо напълно възможно, ако разполагаш с достатъчно търпение и умение, но способно да се обърка по хиляди начини. Наоми остана три дълги часа пристегната в креслото си, преди да реши, че е възможно, и дори тогава Хейвлок имаше чувството, че е склонила само защото няма никаква друга идея.
Хейвлок бе прекарал времето в опити да се свърже с терминала на Мъртри, откъдето непрестанно получаваше откази, и в разсъждения над факта, че вероятно бе изгубил завинаги работата си. Странно, че тази мисъл му тежеше толкова много. Намираше се на осемнайсет месеца път от дома и вероятно му оставаха броени дни живот, а умът му непрестанно се връщаше към мисълта за проваления договор. Никога досега не го бе правил. Откакто бе тръгнал с Наоми, нямаше представа дори какъв е легалният му статут. Някъде, предположи той, по средата между бивш служител и съучастник в престъпен заговор. Доста широк диапазон, за да знае как да постъпи. Ако наистина се стигне дотам, че го изправят на съд заради случилото се на Нова Тера, съдиите вероятно ще са също толкова объркани.