Истината беше, че нито един от стандартните корпоративни закони не можеше да бъде приложен към случая. Просто нямаше подобен прецедент в цялата досегашна история. Дори нормите на Пояса не важаха тук.
Въпреки всичко изпитваше облекчение. Осъзнаваше колко неоправдано е, предвид обстоятелствата, но не можеше да го отхвърли. По-добре това, отколкото да съжалява. Трагедията и мъката на Ил вероятно щеше да е само печална и потискаща история, ако я наблюдаваше от някой бар на станция Церера. Но от мястото, където бе сега, страхът бе престанал да изпълнява функцията на емоция и се бе превърнал в обкръжаваща среда.
Последната ръкохватка се оцвети в зелено.
— Добре — обяви Наоми. — Всичко изглежда в норма. Как мислиш, Басиа?
— Нескопосано на външен вид, но достатъчно стабилно.
— Как е кислородният ти запас?
— Добре е — отвърна Басиа. — Ще остана тук, та ако нещо се откъсне или строши, да се помъча да го поправя.
— Не — възрази Наоми. — Ако някоя от онези скоби се отчупи, въжето ще се изопне толкова бързо, че ще те пререже на две. Връщай се на борда.
Басиа изсумтя недоволно, но малката жълта точка на екрана започна да се отдалечава от „Барбапикола“ и да се носи към тях. Хейвлок я следеше, неволно стиснал палци.
— Алекс — обади се Наоми, — ще провериш ли механизма за освобождаване?
— Всичко е наред — докладва Алекс откъм пилотската. — Ако усетим, че нещата се объркват, лесно ще се откачим.
— Хубаво — рече Наоми и сетне добави още веднъж, съвсем тихо: — Хубаво.
— Но ако не се получи — продължи Алекс, подвиквайки през отворения люк, — нашият човек Басиа ще трябва да гледа как дъщеря му изгаря в атмосферата, а аз му обещах, че това няма да се случи.
— Зная — кимна Наоми. Хейвлок се надяваше да добави: Няма да се случи.
Осемнайсет минути бяха нужни на Басиа да преодолее разстоянието до „Роси“ и още пет да мине през шлюза. Наоми прекара част от това време в радиовръзка с капитана и инженера на „Барбапикола“. По-голямата част от разговора бе на поясен жаргон: „жи-рам сабе са“ и „риктиг ане-нобу“. Със същия успех можеха да общуват и с код. Хейвлок поиска връзка с Мъртри и получи поредния отказ. Зачуди се дали да не напише открито писмо до медиите, или да подаде молба за напускане на компанията.
— Тук съм — съобщи Басиа, когато се появи на мостика. Лицето му бе плувнало в пот.
Обратното отброяване до сблъсъка на „Барбапикола“ с атмосферата бе слязло под един час. От мостика за Хейвлок бе трудно да си представи, че се намира в един свят на постоянно движение. Скоростта и силите, участващи в този процес, бяха достатъчни да убият човек при най-малката грешка. При тяхната бързина триенето с въздух, толкова разреден, че не стигаше за дишане, щеше да стигне, за да изгорят напълно.
— Пристегнете ремъците — нареди Наоми и кимна към противоускорителните кресла. А след това каза по радиото: — Тук „Росинант“. Дансинг-ейн джунбига?
— Реди ком сом имер, са са?
Наоми се усмихна.
— Започвам отброяване. Десет. Девет. Осем…
На четири мониторите на пулта започнаха да менят цветовете си и обагриха двата кораба, буксирните линии и двигателите в психеделични оттенъци. Наоми стигна „едно“.
„Росинант“ изстена. Звукът бе дълбок като гонг, но не отзвуча като него. Вместо това обертоновете продължиха да нарастват и да се наслагват едни върху други. Въжетата на мониторите засияха, вътрешните сили по дължината на мрежата ги накараха да почервенеят, сетне станаха оранжеви и после сребристи.
— Хайде, бебче — потупа Наоми таблото пред себе си. — Можеш да го направиш. Можеш, зная.
— При мен доста бързо наближаваме предела — съобщи Алекс.
— Виждам. Поддържай скоростта и маневрирай плавно.
„Росинант“ изпищя — висок, стържещ звук, като на разкъсван метал. Хейвлок се улови за дръжките на креслото и стисна толкова силно, че го заболяха ръцете.
— Алекс? — попита Наоми.