— Просто преминаваме през резонансен прозорец. Нищо обезпокоително.
— Ще ти се доверя за това — промърмори Наоми.
— Винаги можеш да ми имаш доверие — ухили се Алекс. — Аз съм пилотът.
Басиа ахна. Хейвлок се обърна, но му трябваше известно време да разбере на какво реагира така. Часовникът, отброяващ времето до изгарянето на „Барбапикола“, подскочи до три часа и петнайсет минути. Четири часа и четирийсет и три минути. Шест часа и шест минути. Ето че се получаваше. Пред погледите им продължителността на живота на хората долу растеше. Хейвлок бе готов да закрещи от възторг. Получаваше се. Не би трябвало, но май щяха да успеят.
Звукът на алармата заглуши всички останали шумове. Наоми се завъртя към пулта.
— Какво има там, заместник? — попита Алекс. Вече не звучеше развеселено. — Защо виждам призрак?
— Проверявам — извика Наоми, без да си прави труда да използва радиовръзката. Хейвлок превключи своя пулт на външните датчици. На хоризонта се бе появила нова точка, носейки се над тях по своя извита орбита.
— Къде е „Израел“? — извика Хейвлок.
— Скрит е — отвърна Наоми. — След час ще се разминем. Това да не е…
— Совалката!
Часовникът показваше седемнайсет часа и десет минути.
— Совалката, която превърнахте в шибано торпедо? — намеси се Басиа. Гласът му бе изненадващо спокоен.
— Да — потвърди Хейвлок. — Но след като всички реактори бяха изключени…
— Значи се движи на акумулатори — прекъсна го Наоми. — Това стига за доста голяма кинетична енергия.
— Ще ни удари ли? — попита Хейвлок и се почувства глупаво веднага щом произнесе тези думи. Разбира се, че ще ги удари.
— Алекс? — повика го Наоми. — Да видим какви са възможностите.
— Късообхватните оръдия са в готовност, заместник — докладва Алекс. — Достатъчно е да им прехвърля малко мощност от акумулаторите и да превключа на автоматично управление, и ще пометат това чудо, преди да ни доближи.
Двайсет часа и осемнайсет минути.
— Прехвърли мощност към къособхватните оръдия — нареди Наоми. — И пази въжетата.
— Извинявай — каза Алекс. — Опитвах се да върша няколко неща едновременно. Активирам оръдията.
„Няма да се получи — мислеше си Хейвлок. — Пропускаме нещо.“
Червената точка се приближаваше. Сега вече и „Израел“ изплува над хоризонта, но прекият контакт бе блокиран от извивката на атмосферата. Совалката се носеше към тях. Залпът на късообхватните оръдия не бе нищо повече от кратка вибрация на фона на общото напрежение покрай изтеглянето на „Барбапикола“. Ако не беше предупреден и не го очакваше, щеше да го пропусне напълно. Червената точка премигна и отново засия.
— Ох — изпъшка Алекс. — Ах.
— Алекс? — извика Наоми. — Какво става? Защо не стреляме по совалката?
— О, ние я разпердушинихме — отвърна Алекс. — Направихме я на кайма. Но сега би трябвало да се отклоним от потока отломки. Само че нямаме тази възможност.
— Не разбирам — промълви Хейвлок. И внезапно разбра. Совалката бе само монолитен къс метал, когато оръдията я удариха. А сега представляваше огромен брой относително малки метални парчета, с приблизително същата обща маса, носещи се с почти същата скорост. Просто бяха разменили опасността да бъдат ударени от снаряд с размерите на совалка с почти същите по обща маса шрапнели.
Наоми стисна устни.
— Колко време преди да…
Корабът се разтресе. За миг Хейвлок си помисли, че оръдията отново са открили огън. Чу се пронизително свистене, креслото му внезапно се втвърди. Часовникът, отброяващ времето до гибелта им, бе угаснал. Нарастваща маса от кръв около левия му лакът бе първият признак, че е бил уцелен, и веднага щом я забеляза, се появи и болката.
— Пробойни на мостика! — извика Наоми по радиото.
— Пилотската е изолирана — докладва Алекс. — Нямам проблеми.
— Ранен съм — простена Хейвлок и се опита да размърда кървищата си ръка. Мускулите все още го слушаха. Каквото и да го бе ударило — отломки от совалката, метални шрапнели, — не бе откъснало ръката. Аленият глобус, залепнал за лакътя му, продължаваше бързо да расте. Някой го дръпна. Басиа, поясният.
— Разкопчай ремъците — рече той. — Трябва да напуснем мостика.
— Да — съгласи се Хейвлок. — Разбира се.
Наоми вече летеше през помещението. Из въздуха като малки снежинки се рееха парченца противоускорителна пяна.
— Ще запушите ли с нещо тия дупки? — попита с обезпокоително спокоен глас Алекс.
— Тук преброих десет — съобщи Наоми. Хейвлок разкопча ремъците и се тласна към люка за коридора. — Ще трябва първо да евакуирам цивилните, защото нямам толкова бирени капачки подръка. Хейвлок е ранен.