Елви
За Елви възстановяването на зрението бе като излизане от мъгла. Зелената пелена, обгръщаща света, в началото оставаше все така тучна. Продължи да упорства достатъчно дълго, за да пробуди у Елви притеснения, че или греши в преценката си, или дълготрайната употреба на противоракови медикаменти е предизвикала други промени в организма на Холдън, каквито не могат да се наблюдават само след няколко приема на лекарствата. Но след това около сенките се появиха контури, малки, добре видими участъци. След още няколко часа можеше да различава отворите на вратите и силуета на машината за биохимични анализи. Когато вече виждаше достатъчно ясно, беше готова да каже на Холдън, че със сигурност са решили проблема, но той бе отишъл да говори с Еймъс и тя съжали, че не го бе сторила по-рано. А и тя самата имаше доста работа за вършене.
Биохимичната машина забави производството на вода и това започна да се превръща в сериозен проблем. Дестилационните филтри се бяха износили, материалът им, в началото пухкав и бял, бе позеленял и бе придобил твърдостта на натрошено стъкло. Но междувременно други членове на научния екип и колонисти също бяха започнали да си възвръщат зрението. След още три-четири часа Елви, Файез и двама техници от миньорската група успяха да изградят улей пред входа на руините, който събираше сипещата се дъждовна вода в съдове със скорост почти три галона на час. Водата имаше вкус на изкуствена мента и дезинфектант, но ставаше за поддържане на основните жизнени функции.
Когато Елви откри Лусия, лекарката изглеждаше почти толкова зле, колкото бе звучал Холдън. Кожата ѝ бе посивяла, бялото на очите ѝ бе толкова розово, та Елви се уплаши да не би да е получила кръвоизлив. Яцек следваше майка си навсякъде, носеше медицинския ѝ скенер и чантата с инструменти. Елви ги завари да преглеждат пациенти. Всички бяха покрити с кал. Отличията между служителите на РЛЕ и колонистите бяха замазани от тази кафеникава, полузасъхнала коричка. Когато Яцек улови погледа ѝ, тя му се усмихна. Момчето се поколеба, сетне кимна срамежливо и също се усмихна.
— Облаците изтъняват — рече Лусия. — Дори видях едно бяло облаче.
— Наистина ли? — попита Елви.
— Все още ми изглеждат зелени, разбира се, но това специално си беше съвсем бяло. — Лусия поклати уморено глава, сякаш да прогони сънливостта. — Справи се отлично. Имам само трима души, на които лечението не действа.
— И защо не се получава при тях? Може би трябва да…
— Това не е наука — прекъсна я Лусия. — А медицина. Процентът на показващите подобрение и без това е доста висок за едно ново и непознато заболяване. Справяме се чудесно. За повече ще трябва да мине време.
— Време — повтори Елви. — Чудно е, че изобщо стигнахме дотук.
— Първо щяхме да загинем от бурята, после от червеите, а сега от глад — през идните няколко седмици.
— Отдалечаваме кризисния момент. Макар и да не печелим, поне засега няма опасност да загубим.
— Но докога ще го правим?
„Никой не знае.“ Думите останаха непроизнесени, но и нямаше нужда. Докато корабите горе водеха враждебни действия и бяха обречени да паднат на планетата, а местната екосфера не можеше да им осигури храна, удължаването на перспективите им с няколко седмици не можеше да се нарече успех. Стресът оказваше своето влияние върху хората, както върху служителите на РЛЕ, така и върху колонистите. Елви отново забелязваше неволното им разделение на племена, сега, когато непосредствената опасност бе отминала. Зачуди се дали ще изчезне, когато им свърши храната.
— Трябва да си починеш — рече тя и в този момент някой положи ръка на рамото ѝ. Уей и Мъртри стояха зад нея. Уей имаше мрачно изражение. Мъртри, от друга страна, се усмихваше по обичайния начин. Той също беше изцапан с кал, но при него това изглеждаше някак естествено. Сякаш беше в обичайната си среда.
— Доктор Окойе — каза Мъртри. — Надявах се да разменим няколко думи насаме.
— Разбира се — съгласи се Елви. Лусия кимна отривисто и се отдалечи. Елви усети разочарование. След всички съвместни усилия в борбата с бурята и слепотата разделението между колонистите и хората от РЛЕ продължаваше да съществува, на милиметри под повърхността. Мъртри все още бе човекът, изгорил къща, пълна с терористи. Съпругът на Лусия бе заговорничил и вероятно подпомагал взривяването на совалката. Би трябвало всичко това да значи много по-малко сега, след преживяното заедно. Но не беше така.
— Бих искал да ми разкажете колкото се може повече за последния си разговор с капитан Холдън — продължи Мъртри. Гласът му звучеше напълно спокойно и разумно. Сякаш бяха на борда на „Израел“ и той я караше да си припомни последния път, когато е използвала изчезнал инструмент.