Еймъс вдигна един акумулатор, стисна металната обшивка и извади вътрешната клетка. Електродите бяха покрити с жълтеникава кал.
— Холдън говореше за чуждоземци. За живи, мислещи, общуващи и владеещи телепатичен контрол същества — продължи Елви. — Ако това е истина, мога да разговарям с тях. Да ги документирам.
Еймъс изтри калта от електродите, присви очи и въздъхна. Наведе се и взе следващия акумулатор.
— Всички тук ще умрем — продължи тя с мек, ненатрапчив глас. — Храната ни скоро ще свърши. Докато пътуваш, ще минеш покрай огромно количество растения. Цяла една биосфера. Ще има неща, които дори не можеш да си представиш. Искам да ги видя, преди да умра.
Той отвори следващата клетка. Нямаше кал, но се разнесе остра миризма на разтопена пластмаса. Еймъс я затвори.
— Ще ти трябва електричество, за да подкараш тази кола — изтъкна Елви. — Ако ти кажа откъде да го вземеш, може ли да дойда с теб?
Еймъс извърна глава и я погледна, сякаш я виждаше за първи път. Сетне на лицето му бавно изплува усмивка.
— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш, докторе?
Елви сви рамене.
— Чуждоземната луна или защитната мрежа на планетата свали совалката с ядрения двигател, натоварена с акумулатори и енергоклетки, но пропусна парашута с храна и лекарства. Освен това не стреля по облаци, макар да гъмжат от тукашни микроорганизми, които имат доста сложен състав. Не се интересува от химичната енергия в тях. Можем да поискаме от „Росинант“ да ни спусне материал за химично гориво. Например ацетилен. Горе имате бутилки с ацетилен, нали?
— По дяволите, имам ацетилен и тук. Но тези коли не вървят с огън — посочи Еймъс.
— Не е необходимо — рече Елви. — Биохимичната машина е оборудвана с горивна камера, извършва анализи, като конвертира екзотермални реакции в електричество и после измерва мощността. Камерата не е кой знае колко голяма, но ако я демонтираме и преустроим в по-обемиста горивна камера — да речем с десетсантиметрова повърхност, — вероятно ще можем да уловим достатъчно химична енергия от горенето, за да получим електричен ток, равен по сила на този в акумулаторите. Сигурно ще се наложи да си направим трансформатор, за да нагласим амперите и волтажа, но това няма да е трудно.
Еймъс се почеса по врата и се заклати напред-назад. Беше присвил очи.
— Това нещо сега ли ти хрумна?
Елви сви рамене.
— Нали ще мога да дойда с теб?
Еймъс наведе глава и плю на земята.
— Разбира се — рече той.
— Исках само да знам защо — настоя Файез.
— Защо какво? — поиска уточнение Елви, докато пресичаше главното помещение на руините. Носеше две пълни найлонови торби с прясна вода. Или поне пригодна за пиене. И пакет с протеинови блокчета. Би трябвало да стигне за един човек и за един ден и беше всичко, с което разполагаха в лагера. Освен това си бе намерила кожена чанта с дълъг ремък и я бе преметнала през рамо.
— Защо тръгваш да гониш Холдън? — попита Файез и се отдръпна да направи път на една минаваща наблизо жена.
— Не гоня Холдън! — Елви спря, завъртя се и опря длан на гърдите му. Усещаше ударите на сърцето му. — Знаеш, че не го гоня, нали? Защото това е… казах ти, не.
— Тогава защо? — настоя той.
Организмите, които все още умираха в очите ѝ, придаваха лек зеленикав оттенък на света и го караха да изглежда размазан. Имаше чувството, че вижда лицето му през тънка завеса, която смекчаваше чертите му. Приличаше на медийна звезда в не особено гостоприемна среда, във всеки случай изобилстваща на кал и лишена от душове.
— Защото искам да видя — рече тя. — Нали затова дойдох тук. Затова прекарвах цялото си време във вземане на образци и провеждане на изследвания. Обичам работата си, обичам да виждам и намирам нови неща. Холдън каза, че говори с извънземни и че може би ще успее да изключи защитната система, а това означава, че ще трябва да се заемем с изучаването на тази пустош…
— На това, което е останало от нея — посочи Файез.
— И защото скоро ще умра — добави тя.
Файез извърна глава.
— Всички ще умрем — продължи Елви. — И то много, много скоро. Така че предпочитам да изляза навън и да погледам този изумителен, странен, красив и опустошен свят, вместо да стоя в лагера и всички около мен да си отиват бавно. Правя го от страх, хедонизъм и най-вече защото съм егоист.
— Между нас казано, аз също мисля за себе си по този начин.
— Зная.
Отвън колата на Еймъс ревеше, постоянният пламък на горивната камера бе като синтезатор, блокирал на някой особено неприятен тон по средата на гамата. Еймъс седеше вътре и наблюдаваше приборите. Файез я изпрати до колата и ѝ помогна да се настани. После отстъпи назад и напъха ръце в джобовете си. Не личеше дали в очите му има сълзи.