Трябваше да изминат няколко секунди, докато Басиа осъзнае, че говори на него.
— Да, това е последната.
— Аз ще те насочвам към ремонтния цех.
Наоми не се шегуваше, като каза, че е претрупан. Имаше някакъв масивен и обемист уред, който заемаше почти цялото пространство между вътрешната и външната стена. От едната му страна стърчеше дълга метална тръба и изглежда, тя продължаваше по цялото протежение на кораба, сякаш бе отточен канал. От другата страна бе разположен механизъм със сложно устройство. Встрани от него и покрай цялата тръба бяха закрепени два реда доста мощни на вид индустриални акумулатори.
— Шейсет и два процента, заместник — докладва Алекс. — И пада бързо. За „Барб“ часовникът е спаднал до дванайсет часа. Ако имах двигатели, това щеше да е моментът за нова маневра.
— Изключих всичко, което може да се изключи — въздъхна Наоми. — С повече от наличното не разполагаме. Опитвам се да измисля начин за подмяна на повредените маневрени двигатели, за да си възвърнем поне до известна степен подвижността. Но проблемът не е банален. Доста сериозно ни удари.
Басиа завъртя фенерчето си, докато видя неподвижно облаче замръзнала пара. То го отведе до миниатюрна пробойна в стената на ремонтния цех. Минута по-късно пробойната бе заварена с метален диск. Трепкащите светлини на горелката караха сенките в цеха да подскачат и да менят очертанията си, сякаш изпълняваха радостен танц.
— Алекс? — обади се Басиа, когато свърши.
— Аха.
— Какво е това чудо тук? Изглежда ми доста мощно. Как му понася топлината? Трябва ли да избягвам да работя в близост до него?
— Ами, да — отвърна през смях Алекс. — Избягвай, ако обичаш.
— Това е електромагнитно оръдие — обясни Наоми. — Ние го монтирахме на кораба. Ако го повредиш, няма да избухне. То изстрелва масивни метални проектили, не експлозиви.
— Добре — каза Басиа. — Почти приключих тук.
— Струва триста хиляди нови церерски йени — съобщи доволно Алекс. — Така че не го повреждай, защото ще купуваш ново.
Когато Басиа се върна на мостика, свали скафандъра, откопча ремъците на горелката и прибра всичко на място. Наоми вече бе възстановила атмосферата и всички се бяха събрали на мостика. Тя се рееше близо до командния пулт, все още облечена в скафандър, но със свален шлем. Хейвлок и Алекс се бяха разположили срещу нея в противоускорителните кресла. Тримата мълчаха, както се случва понякога след оживено обсъждане.
— Има ли проблем? — попита Басиа, след като люкът се затвори зад него.
Алекс и Хейвлок извърнаха глави, изглеждаха засрамени. Наоми го погледна.
— Ще изгубим „Барбапикола“ — произнесе тя.
— Какво?
— Имам план да преместим пет маневрени двигателя от десния борд на левия. Това ще ни осигури около шейсет процента маневреност. Ще бъде достатъчно да ни задържи в небето, докато се изчерпи енергийният запас. Но не можем да го направим достатъчно бързо, за да изтеглим „Барб“ на нужната орбита. Трябва да прережем въжето.
— Не — изхриптя Басиа с пресъхнало гърло.
— Опитахме — продължи Наоми сякаш не бе проговарял. — Но щетите, нанесени от совалката, са твърде сериозни. Смятам да се свържа с капитана на „Барб“ и да помоля да прехвърлят дъщеря ти. Цената ще е поне няколко души още да дойдат с нея. Но не много, надявам се.
За миг Басиа почувства почти непреодолимо облекчение, последвано от почти толкова силен срам.
— На „Барбапикола“ има над стотина души. Нима ще ги оставим да умрат?
— Не всички, но и при най-добро желание да ги преместим тук, няма да има място. Другата възможност е да загинем с тях. — Гласът на Наоми потрепери, но външно изглеждаше спокойна. Знаеше колко ужасни са думите ѝ, но не смяташе да се отказва от тях. Басиа внезапно изпита страхопочитание пред нея. — Самите ние не сме в много по-добро положение. След последните опити да изтеглим „Барб“ се приближаваме до границата, отвъд която няма да успеем да излезем на стабилна орбита, където да издъхнем бавно заедно, докато ни свършат въздухът и припасите. И разбира се, тогава ще сме прехвърлили част от хората от „Барб“ при нас. Което означава, че ще горим по-бързо запасите си. Това е горчивата истина, Басиа. Вече няма добри шансове.
Той кимна, приемайки думите ѝ без възражения. Тя беше специалистът. Но имаше усещането, че пропускат нещо. То като че ли се спотайваше в дъното на съзнанието му. За да се разсее, той прокара пръст по кондензираната влага върху близкия стенен монитор. Това не би трябвало да се случва. Системата за контрол на вътрешната среда не биваше да позволява да се събира влага по този начин. И сега, когато си го помисли, изведнъж усети, че въздухът е тежък и твърде топъл. Наоми държеше системата на минимална мощност. Намираха се на границата на способностите си да поддържат обкръжаващата среда.