— Хм — рече Алекс. — Засичам активност на луните.
— По нас ли стрелят? — попита Хейвлок.
— Не. Май се опитват да уцелят снаряда — съобщи Алекс. — Давам им една точка за проявения оптимизъм.
— Вече не се въртим — забеляза Басиа.
— Не — отвърна Наоми. — Дай ми всички три посоки на тягата и мога да намеря начин да спра. Сега е достатъчно да продължим да стреляме и маневрираме, и постепенно ще наберем орбитална скорост.
Басиа погледна към таймера, отброяващ живота на „Барбапикола“. Беше добавил около четири минути.
— Колко често можем да произвеждаме изстрели?
— На около всеки пет минути, ако не искаме да прегреем релсите и да изтощим акумулаторите. Поне на всеки пет минути, докато издъхнат акумулаторите.
— Но…
— Току-що преборихме снижаващата се орбита, но нищо повече — прекъсна го Наоми.
— „Израел“ отново се връща — съобщи Алекс. — Спуснаха нещо.
— По дяволите — промърмори Наоми. — Дайте ни малко почивка бе, момчета. Какво сте хвърлили този път?
— Хора в скафандри — отвърна Алекс.
— Това е доброволческият отряд — обади се Хейвлок. Той се наведе над тактическия дисплей и даде увеличение. — Дванайсет души с вакуумни скафандри и реактивни раници. Плюс същия брой метални предмети с големина на хора. Не зная какво може да са последните.
— Някакви предположения относно намеренията им? — Наоми също превключи на тактическия.
— Те са инженери. Наясно са какви поражения понесохме. Най-вероятно ще се опитат да ни убият.
48.
Холдън
За Холдън животът във флотската академия бе толкова стресиращ, че когато приключи първият семестър, той го отпразнува с купон и пиене, проточило се двайсетина часа. Тогава получи първия си урок за разликата между съня и безсъзнателното състояние. Може да изглеждаха еднакви, но не бяха. След двайсет часа той се бе събудил толкова изтощен, че сутрешната физзарядка едва не го бе убила.
Придвижването с Милъровата мрежа за транспорт на материали премахваше почти напълно усещането за хода на времето. Когато за първи път погледна терминала си, Холдън узна, че са минали десет часа. Предполагаше, че ги е прекарал в безсъзнание, а не в сън, защото се чувстваше изтощен и болен. Гърлото го болеше, очите му горяха, сякаш са натъпкани с пясък, мускулите му бяха схванати. Приличаше на грип, само че противовирусните средства, които приемаше на всеки три месеца, не биха го допуснали. Той включи диагностичната програма на костюма и получи няколко инжекции.
След още девет часа се събуди повторно и този път бе почти отпочинал, а дразненето в гърлото бе изчезнало. В някой момент бе преминал границата между безсъзнанието и съня и тялото го бе възнаградило за това. Той се протегна на металния под, докато ставите му изпукаха, и изпи остатъка от водата.
— Добро утро — обади се Милър и изплува бавно от мрака сред синкаво сияние, сякаш някой включваше осветлението с реостат.
— Събудих се — каза Холдън и хвърли празната манерка по Милър. — Но ти ме натика в тая консерва толкова бързо, че пропуснах да си взема припаси. Скоро ще ожаднея, ако не направиш нещо по въпроса, като например някой чуждоземен фонтан с прясна вода и прочее.
— Ще видим. Но точно сега това не е най-големият ни проблем.
— Казва го човекът, който не пие.
— Има повреден участък от системата пред нас — продължи Милър — и се надявах, че ще успеем да го заобиколим. Но нямахме този късмет. От тук нататък ще трябва да продължим пеша.
— Чудното ти извънземно влакче се счупи, така ли?
— Моята чудна извънземна система за транспорт на материали седи тук неизползвана от близо милиард и половина години, а както знаеш, съвсем наскоро половината планета избухна. Твоят кораб е построен преди по-малко от десетилетие, а не можете да поддържате дори кафемашината.
— Ти си един гаден, огорчен от живота дребосък. — Холдън се изправи и пристъпи към вратата. Тя не се отвори.
— Почакай — каза Милър и изчезна.
Холдън включи терминала и го остави да провери състоянието на снаряжението му. Милър го бе взел след последния патрул около лагера, което означаваше, че освен броня имаше пистолет и няколко резервни пълнителя — тоест неща, които за момента бяха безполезни. Освен това разполагаше с празна манерка, никаква храна и вградена в изолиращия костюм аптечка с почти изчерпани медикаменти. Съвсем скоро, когато гладът набере достатъчно сила, ще е готов да размени пистолета за сандвич. Но едва ли в подземията на извънземните имаше автомати за сандвичи.
Изминаха десет минути и безпокойството му се смени с нетърпение. Седна отново, опита се да се свърже по терминала с „Росинант“, но получи съобщение за неуспешна връзка. Потърси Елви, Лусия и Еймъс. Същият резултат. От каквото и да бе изработена подземната система, то блокираше напълно сигналите до лагера и „Роси“. Вероятно причината беше това, защото другото обяснение щеше да е, че „Роси“ не съществува, а от него следваха твърде много лоши сценарии. Той си пусна една глупава игра за подреждане на фигури и се забавлява с нея известно време, докато терминалът не изписука в знак, че батерията му е на привършване, и се наложи да го изключи.