След около час започна да се изнервя. Не беше склонен към клаустрофобия и беше прекарал почти целия си зрял живот в малки каюти на космически кораби, но това не означаваше, че идеята да стои в тази метална, кутия под земята му се нрави. Изрита няколко пъти вратата и извика на Милър, но нямаше резултат.
Което, по свой начин, бе доста тревожно.
Контейнерът, в който бе спал по време на дългото си пътуване на север, беше празен. Единствените инструменти, с които разполагаше, бяха за поправка на бронята и оръжията. Нямаше нищо, с което да разреже или пробие метал. Изрита вратата отново и този път толкова се постара, че го заболя пищялът. Вратата дори не помръдна.
— Хм — изсумтя ядно. Ако Милър го бе довел чак тук, за да го зареже в това вагонче, това щеше да е най-дългата примамка в историята.
Холдън преглеждаше за пореден път металните предмети, с които разполагаше, и обмисляше варианта да си направи достатъчно силен експлозив, за да взриви вратата, загърбвайки внимателно факта, че такава експлозия ще му отнеме живота, когато отвън се чу метално стържене, което прерасна в писък. Помещението започна да се тресе и подскача. Отгоре се чу дълга поредица от мощни удари. Последва нов металически писък, който бързо достигна оглушителна сила.
Вратата на помещението изчезна, откъсната с масивен удар от контейнера. От другата ѝ страна стоеше кошмарно видение.
На пръв поглед приличаше на огромна колекция от инструменти за разбиване и рязане. Стърчеше върху шест крака и размахваше четири други във въздуха, като ракообразно, слепено от стомана и ножове. Около масивните му ръце се виеха десетина пипала от материал, напомнящ черна гума. Две от тези пипала уловиха вътрешните ръбове на прохода и ги огънаха навън с невероятна сила.
Холдън извади пистолета, но не го насочи към създанието. Стори му се твърде малък и безпомощен.
— Прибери това — произнесе чудовището с гласа на Милър. — Ще си извадиш някое око.
На Холдън никога досега не му бе хрумвало, че всеки път, когато бе чувал гласа на Милър през последните две години, това всъщност е било протомолекулна халюцинация. Тази мисъл го споходи едва сега и от възможните ѝ последствия му се зави свят.
— Ама това ти ли си? — зяпна Холдън и бе сигурен, че може да го обявят за общовселенски победител във викторината за глупави въпроси.
— Зависи какво имаш предвид — отвърна Милърботът и отстъпи назад. Движеше се удивително тихо за толкова голямо метално чудовище. — Успях да се напъхам в тази местна машинария, която се оказа в доста добро състояние, като се има предвид, че гаранционният ѝ срок вероятно е изтекъл преди десетки милиони години.
Милър направи нещо и изведнъж на мястото, където допреди миг стоеше само чудовището, се появи дребната му, облечена в смачкан костюм фигура. Той повдигна рамене и се усмихна извинително. Ала образът му продължаваше да е насложен върху този на робота. Чудовището също свиваше рамене, макар че вместо ръце използваше две масивни ракоподобни клещи. Ефектът щеше да е комичен, ако не предизвикваше толкова силно главоболие.
— Едното или другото — промърмори Холдън и стисна очи. — Не мога да виждам и двете. Главата ми се цепи.
— Извинявай. Няма проблем — каза Милър и когато Холдън отвори очи, там стоеше само роботът. — Ела, чака ни доста път.
Холдън се измъкна от контейнера и скочи на гладкия метален под. Различните секции от корубата на Милър хвърляха отблясъци, които за разлика от синкавото му сияние озаряваха околното пространство.
Холдън посочи един от крайниците и попита:
— Може ли да свети по-силно?
В отговор сиянието на металната повърхност се усили и в тунела стана светло като по пладне. Причината за повредата на транспортната система стана очевидна. На десетина метра пред тях тунелът бе рухнал, запълнен с огромни скални късове.
Сякаш прочел мислите му, Милър каза:
— Да. Не всичко е понесло добре рестарта. Тук е бил трансформаторът на магнитното задвижване, който, изглежда, се е самовзривил.