— Можем ли да продължим нататък?
— Няма начин да поправим линията, но бих могъл да те измъкна навън. Ще прокопая тунел — Милър размаха една от масивните си ръце във въздуха — с ей това нещо. Тази машина е предназначена тъкмо за такава работа. Качвай се.
— Майтапиш ли се с мен?
— Не, сериозно, качи се. Това момче може да се придвижва по-бързо от човешки ход.
— Милър — изтъкна Холдън, — няма как да се кача, целият си направен от остри ръбове и шипове.
Едно от черните пипала се изви и обгърна неравната повърхност на робота.
— Почакай — рече Милър. Чу се познатото стържене, корпусът на робота започна да се извива и деформира и скоро върху гърба му се появи широко равно място. — Ето ти седалка.
Холдън се поколеба за миг, сетне се покатери по един от крайниците и се настани на гърба. Милърботът се отправи към повредения участък от тунела и четири от големите му предни ръце се заеха за работа, разкъсвайки изкривения метал на стените и разчиствайки пътя. Машината работеше бързо, точно и с ужасяваща сила.
— Ей, Милър — повика го Холдън, докато роботът откъсваше едро парче от една секция и го хвърляше назад. — Все още сме приятели, нали?
— Какво? А, разбирам. Когато съм призрак, ми казваш да се разкарам и ме заплашваш, че ако можеш, ще ме убиеш. Сега, когато се обзаведох с тази обвивка на непобедима разрушителна машина, пак искаш да сме приятелчета?
— Ами да, в този смисъл.
— Е, смятай, че сме.
Милър подчерта последните думи с тежки удари, които разбиха двутонна канара на парчета. После се наведе и се промуши през образувалия се отвор. Холдън се бе проснал върху плоската част и едно назъбено парче от горната част на тунела премина едва на сантиметри над главата му.
— От тук нататък пътят е чист — заяви Милър. — Но магнитната железница не работи. Няма повече влакове.
— Имаш ли някаква представа какво търсим?
— Само най-обща. Някъде по времето, когато едноклетъчните организми на Земята са започнали да обмислят идеята за фотосинтезиране, нещо е изключило цялата тази проклета планета. Изключило е мрежата и е изтребило всяко същество, достатъчно високо в хранителната пирамида, че да може да разсъждава. Ако съм прав, това нещо все още не си е отишло. И всеки път, когато нещо достигне едно определено място, то умира.
— Съжалявам да го чуя.
— Недей — рече Милър. — На това се надяваме. А сега се хващай здраво. Ще се опитаме да наваксаме малко време.
Роботът се понесе нататък в тунела и шестте му крака се движеха толкова бързо, че едва се различаваха размазаните им очертания. Дори при такава висока скорост не беше трудно да се задържи отгоре.
Холдън изненада себе си, като заспа отново.
Събуди се от нещо студено и меко, докосващо кожата му.
— Престани — измърмори той и размаха ръка.
— Отваряй очи — нареди детективът и гласът му предизвика мощни вибрации по корпуса на робота.
— По дяволите! — Холдън подскочи и изтри слюнката от бузата си. — Бях забравил, че съм тук.
— Да. Явно седмицата безсъние и твърде многото амфетамини си казват своето. Здравата хъркаше.
— Само без шегички.
— Щом не ти е до тях — съгласи се Милър и се разсмя със странен, металически смях. — Но тъй като наближаваме преработвателната станция, трябва да се събуждаш.
— Какво можем да очакваме?
— Ще ти кажа, когато го видя.
Холдън извади пистолета и провери пълнителя. Беше готов за употреба. Почувства се все едно играе на война. Всичко, което чудовището под него не можеше да спре, едва ли би се повлияло от няколко куршума. Но, подобно на толкова много други неща в живота, когато стигнеш там, където от теб се очаква да следваш правилата, просто ги следваш. Холдън прибра пистолета в кобура, ала остави ръката си върху дръжката.
Отне му минута да го забележи, но постепенно в дъното на тунела се появи светлина, която започна да нараства. Не беше отразена светлина от робота, а нещо, което светеше. Холдън почувства облекчение. Беше изминал огромно разстояние в един тесен тунел, чието предназначение си оставаше неясно. Сега бе готов да излезе отвън.
Тунелът завършваше със сложен лабиринт от коридори. Холдън предположи, че това е разпределителна станция, където пристигналият материал се пренасочва в нови посоки. Стените бяха от същата тъмна, грапава сплав като тунела. И да имаше някакви машини, те бяха вградени в стените или бяха неразделна част от тях.
Милърботът спря за момент, размахвайки пипала из тунела. Холдън си представи самия Милър, спрял на разклонението и почесващ замислено брадичка, докато избира накъде да продължи. И после изведнъж го видя, насложен върху робота. Главоболието се върна като отмъщение.