— За това донякъде вината е твоя — рече Милър. — Системата е интерактивна.
— Имаме ли представа къде отиваме?
Вместо отговор роботът се затича по един от множеството коридори. След няколко секунди се озоваха в пещера. В началото Холдън не осъзна, че тя също е изкуствена. Помещението, в което се намираха, поразяваше с размерите си. Все едно да стои върху ядрото на света и да гледа нагоре, към неговата черупка.
Наоколо бе пълно с огромни смълчани машини. Някои помръдваха или потрепваха. В конструкцията им се забелязваха познати елементи, предпочитани от протомолекулата. Имаха същия полумеханичен-полуорганичен вид. Тук масивна система от тръби и бутала се издигаше от подемник, усукана с невъобразима сила. Там стърчащ от тавана израстък, дълъг почти колкото „Росинант“, завършваше с деветопръста механична ръка с мащабите на Милърбота. Светлината се процеждаше в тази кухина едновременно отвсякъде и придаваше златист отблясък на всичко вътре. Подът вибрираше. Холдън усещаше леките пулсации през корпуса на робота.
— Май го загазихме здравата, а? — попита задъхано той.
— Не. — Милър се завъртя бавно, оглеждайки се във всички посоки. — Това е само цех за първоначално сортиране на материала. Дори не е предназначен за преработка.
— Можеш да паркираш боен кораб в тази стаичка.
— Целта ѝ не е да впечатлява — отбеляза Милър и се отправи към далечната стена. — Което важи за всичко на тази планета.
— Хм — изсумтя Холдън, след като установи, че няма какво да каже. — Хм.
— Да. Доколкото мога да определя, в тази система има минерали, които са доста редки в галактически мащаб.
— Литий?
— Ето го — потвърди Милър. — Тази планета е бензиностанция. Преработва руда, пречиства я и я праща долу на енергостанциите, които сетне изстрелват енергията под формата на концентриран лъч.
— Докъде?
— Докъдето е нужно. Има много подобни светове и те всички захранват една обща мрежа. Но не Пръстените. Все още не знам откъде се взема енергията за тях.
Роботът се движеше с машинна скорост към далечната стена и когато я наближи, част от нея се отмести встрани. Отворът бе с размерите на совалка и отвъд него се виждаха още облени в светлина машини. Някои от тези гигантски устройства се движеха с гъвкавост, по-присъща на биологични организми. Те пулсираха, свиваха се и потрепваха. Нито следа от прозаични детайли, като въртящи се колела или зъбци.
— Сега в реактора ли сме? — попита Холдън, припомнил си въпроса на Наоми за радиацията.
— Не. Това е рудопреработвателен цех. Всички реактори са на веригата острови от другата страна на планетата. Тук всичко е строено с идеята да е гъвкаво и издръжливо.
— Знаеш ли — рече Холдън, — един от геолозите ми каза, че тази планета е претърпяла сериозни преустройства. Нима всичко това е направено само за да я превърнат в енергостанция?
— Защо не? За друго не им е била нужна. Планетата не е особено примамлива, ако се изключат редките метали. Трябва да се радваш, че са го направили. Мислиш ли, че можеш да разчиташ на подземна железница цели два милиарда години, ако имаш тектонична активност?
Холдън замълча, оглеждайки гигантския завод наоколо.
— Всичко това е толкова мащабно — промърмори той. — Направо не ми го побира умът. Нивото на контрол върху обкръжаващата среда. И останалото. Кое може да е убило тия типове?
— Нещо по-лошо.
Милърботът се шмугна под механизъм, наподобяващ конвейерна система от метална мрежа, увита около пулсираща мускулатура. Тя щракаше и стенеше, сякаш част от механизма се опитваше да се движи, но останалата бе застинала неподвижно. Холдън неочаквано бе споходен от спомена за един козел, който бе намерил като малък. Беше си счупил крака, заклещен в метална мрежа, и риеше с другите три, опитвайки се безуспешно да се освободи.
— Ето я и нашата цел — посочи Милър и размаха ръка към една машина. — Това е епицентърът на всичко. Заради него съществува цялата планета. Някъде тук трябва да е и мъртвата точка в планетарната мрежа. Мястото, което не можем да докоснем.
— Е, и?
— Това, което се намира в мъртвата точка, не е тукашно. Ако е куршум, значи този, който е стрелял, е знаел да стреля в сърцето.
49.
Хейвлок
Хейвлок крачеше по корпуса на „Росинант“, магнитните подметки залепваха за обшивката, сетне се повдигаха отново. Вдясно от него слънцето сияеше по-ярко от разпалена горелка. Вляво огромната, забулена в облаци извивка на Нова Тера изпълваше личния му небосклон. Горните слоеве на атмосферата не се различаваха добре, дори ако сведеше поглед — газовете бяха твърде разредени, за да се виждат с невъоръжено око. Огромната сивкава извивка на планетата се простираше пред и зад кораба. Изглеждаше близо. Невероятно близо. Твърде близо. Вече почти си представяше ужасяващото триене, разкъсващо скафандъра, кораба и нажежаващо метала. Високо над него проблясваше гневното светило на една от луните, тъмночервено на фона на белите звезди. Обувките му прихващаха корпуса, задържаха го и продължаваха.