— Как изглеждат нещата отвън? — попита в ухото му Наоми.
— Както трябваше да се очаква. Но ми се ще тази планета да не опираше в носа ми. Непрестанно ми се струва, че ме предизвиква на бой.
— Да, аз си мислех същото.
Късообхватното оръдие бе с единична масивна цев, монтирана върху въртяща се поставка, изработено от метал, гладък като огледало. Отворът в единия му край бе малък и черен и Хейвлок би могъл да го закрие с показалец. Титаниевите куршуми, които изстрелваше, бяха достатъчно дребни, за да ги държи върху дланта си, но магазинът можеше да ги подава със скорост от стотици в секунда. Това беше машина с нечовешка сила и ефективност, създадена да реагира по-бързо от човешкия мозък и с достатъчно мощ да унищожи всичко, заплашило кораба.
Лишена от захранване обаче, ставаше само да се прикрие зад нея.
Той се просна по корем върху основата и се закотви само с върховете на обувките. Смъкна пушката от гърба си, синхронизира я с визьора на дисплея и върху него изникнаха няколко нови звезди. Червени за доброволците, зелени за другите неща, които дърпаха със себе си. Под него се поклащаше „Росинант“, хоризонтът на кораба се местеше при всеки изстрел на електромагнитното оръдие. Пет-шест синкави дири се спускаха от отбранителните луни горе, бележейки пътя на снаряда от оръдието с мигновената съкрушителна сила на светкавици. Той се премести с няколко сантиметра, за да коригира движението на кораба, намери отново целите си и включи радиостанцията на общ канал.
— Господа — произнесе. — Мисля, че това е нещо, което наистина не бива да правим.
Забеляза реакцията им. Телата им застинаха, главите се завъртяха, опитвайки се да го открият. Никой не се обади на този канал. Даде увеличение на визьора. Лицевите им стъкла бяха затъмнени заради слънцето и ги превръщаха в анонимни тела. Но той ги познаваше всичките.
— Честно, защо? Защо го правите? Корабът под нас и всички на борда му ще умрат. Опитваме се всячески да отложим този момент, а вие също сте направили изчисленията, нали? Разполагате със същите числа, с които и ние. Нищо няма да спечелите от акцията си. Безсмислена проява на злина. Кому е нужна тя?
Една от точките трепна. Вероятно главният инженер крещеше по честотата, на която поддържаха връзка. Хейвлок премести поглед към друга точка. Ъгълът, под който наблюдаваше, затрудняваше преценката му за това, което вижда. Приличаше на газов контейнер с оплетени в двата края кабели и платки. Предположи, че е импровизирана ракета. Щеше да е безполезна, ако оръдието, зад което се прикриваше, все още функционираше. Зачуди се дали инженерите знаят за повредената близка защита на „Роси“, или само предполагат. А може би перспективата за скорошна смърт и омразата им към поясните ги бе докарала до състояние, в което рискът да бъдат убити, за да не позволят „Барбапикола“ да спечели още малко време, им се струваше маловажен. Каквато и да бе истината, беше много разочароваща.
— Уолтърс? Така ли би искал да си отидеш от този свят? Не ги слушай поне за малко. Наистина, изключи радиото. Няма защо да прибързваме. Смяташ ли, че постъпваш правилно?
Сега вече те бяха осезаемо по-близо. Не ускоряваха ход, но и не забавяха. Визьорът на Хейвлок направи изчисленията. Щяха да достигнат „Роси“ или „Барб“, или буксирното въже между тях след около двайсет минути.
— Момчета, мисля, че е време да забавите — продължи Хейвлок. — Все още сте мои колеги и не бих искал да пострада никой от вас.
Радиото оживя. Гласът на главния инженер бе прегракнал от гняв и съжаление.
— Не се опитвай да ни разиграваш тия номера, копеле продажно. Късообхватните оръдия на твоите нови приятели заминаха. Проверихме, преди да тръгнем. Да не мислиш, че сме глупаци? Имаме заповед да върнем теб и онази поясна кучка на „Израел“ и да натикаме и двама ви в ареста.
— Заповеди?
— Направо от Мъртри.
Играта беше повече от ясна. РЛЕ бе готова да защитава собствеността си до последната минута. Завещанието на Мъртри ще е да не се отстъпва и един сантиметър. Нито на планетата, нито в космоса, нито в абстрактното правно бойно поле. Никъде.