Беше време, не много отдавна, когато Хейвлок би се възхитил на подобна политика. Но сега му се струваше странна и жалка.
— Добре — рече той. — Прав си. Оръдията са повредени, но не сте помислили за останалото. Аз съм извън кораба. Въоръжен съм. Имам интегрирана с визьора пушка, която може да уцели всеки от вас още сега. Вие не разполагате с прикритие. Причината да сте още живи е, защото сте моите хора и не искам да пострадате.
Той ги наблюдаваше за реакция. Беше по-малка, отколкото се надяваше. „Роси“ подскочи отново. Снарядът от оръдието и атакуващите стрели от енергия от луните. Хейвлок прехвана наново целите. Изведнъж на визьора се появи тревожен сигнал. Четири от целите се движеха. Бързо. Четири от газовите контейнери набираха скорост и зад тях се виждаха мънички облаци, изхвърлени от двигателите им и превърнали се в леден прах.
— Приближават ракети — прошепна Алекс в ухото му и Хейвлок вдигна пушката. Една от ракетите определено летеше встрани от курса по безпомощна спирала, която щеше да я отведе към повърхността на планетата. Той се прицели в следващата и проби дупки в двата края на контейнера. Импровизираната ракета изпусна нова реактивна струя в напразен опит да компенсира изменението в курса, но бликащите от отворите газове бързо я дестабилизираха. Тя се отклони встрани и започна да се обръща. Хейвлок насочи внимание към последните две цели. Нямаше да му стигне времето и за двете, но успя да вкара два проектила в тази, която се бе насочила право към тях.
Последният газов контейнер удари корпуса на „Роси“ на осем метра вдясно от Хейвлок и светът побеля. Нещо го тласна, той усети болка, радиото продължаваше да му говори, но някак отдалече. Тялото му изглеждаше свръхуголемено, сякаш се бе раздуло, за да изпълни вселената, или вселената се бе смалила, за да се побере в кожата му. Ръцете му бяха някъде много далече. Някой крещеше името му.
— Тук съм — отвърна той, но му се струваше, че чува собствения си глас на запис. Болката продължаваше да нараства. На дисплея блещукаха червени медицински предупреждения, левият му крак бе замръзнал и неподвижен. Звездите се въртяха около него, Нова Тера се приближи отдолу и профуча покрай главата му. За момент изгуби от поглед „Росинант“ и „Барбапикола“. Може би бяха изчезнали. Зърна прелитащия „Израел“, но далече вдясно, толкова малък, че лесно можеше да го помисли за дребно, мъгливо съзвездие. Визьорът избълва ново предупреждение и той усети забиващата се в десния му крак игла. Студена тръпка премина по цялото му тяло, но умът му сякаш се проясни.
— Хейвлок? — повика го Алекс.
— Тук съм — отвърна той. — Не съм умрял. Но мисля, че бях изхвърлен от кораба. Струва ми се, че се отдалечавам.
— Можеш ли да се стабилизираш?
— Не мисля. Имам повреди в скафандъра. Освен това, изглежда, съм ударен с осколки в левия крак и хълбока. Може би губя кръв.
— Разхерметизация? Хейвлок! Губиш ли въздух?
Добър въпрос, но отново му призляваше. От въртенето започна да му се гади. Ако повърне в шлема, нещата ще тръгнат от лошо към по-лошо, и то с драстична скорост. Той затвори очи и започна да диша бавно, докато вестибуларният му апарат се успокои. Сетне ги отвори наново. Дори след това се стараеше да не отклонява поглед от показанията на дисплея.
— Нямам декомпресия. Мога да дишам.
Чу въздишката на Наоми. Звучеше като облекчение. Почувства се поласкан. Червените точки на доброволците се въртяха в периферията на полезрението му. Не можеше да определи дали се приближават, или са спрели. Нещо ярко се случваше в атмосферата. Оръдието бе стреляло отново. Планетата се издигна под него и изчезна зад главата му.
— Дръж се, човече — обади се Басиа. — Излизам.
— Не бързай — спря го Хейвлок. — Онези типове от „Израел“ имат още от техните импровизирани ракети. Имат и оръжие. Остани вътре.
— Късно е — заяви Басиа. — Вече задействах цикъла на шлюза. Искам само да… брей, колко е ярко!
Хейвлок се извърна наляво и най-сетне откри „Росинант“. Експлозията не го бе изхвърлила толкова далече, колкото смяташе, но вече се рееше свободно. С всеки дъх разстоянието до кораба се увеличаваше. Запита се дали ако оцелее достатъчно дълго, може да надживее кораба. Едва ли щеше да му стигне въздухът. Импровизираната ракета бе оставила светла диря върху корпуса на „Роси“, но явно не бе успяла да го пробие. Як малък кораб.
— Ха — продължи Басиа. — Ами те стрелят по мен.