Цялата биосфера — или две, а може би дори три — се разпростираше около и над нея, изкусителна и подканяща. Съжали, че не бе могла да види всичко това преди бурята. Сега не ѝ оставаше друго, освен да предполага какво е било по-рано. Успокояваше се с мисълта, че такива неща се случват навсякъде и по всяко време. Бедствието бе неразделна част от живота, елемент от процеса на създаване и унищожение. Това, което бе сполетяло Нова Тера, бе единично и конкретно, ала моделът му можеше да се приложи навсякъде. Дори извънземните, оставили всички тези находки, протомолекулата, пръстените, в края на краищата бяха претърпели своята космическа катастрофа.
Призори тримата си поделиха последните останки от храната. Все още имаха вода за няколко дена, но скоро щеше да дойде гладът и тя предложи да се опитат да разберат дали нещо от местната флора и фауна би могло да става за ядене. Разбира се, съществуваше опасност да умрат. Освен ако Холдън не успее да върне към живот реакторите и да им спуснат припаси от корабите. Висок и стръмен каньон изникна в посоката, в която се движеха, ерозията го бе превърнала в неравни слоеве от плочи, подредени като накъсани страници на книга. Навигационната система на колата изгуби половин час, докато открие заобиколен маршрут.
Когато тя отбеляза какви късметлии са, че не са стигнали някоя планинска верига, Файез се засмя.
— За това първо ще ти трябват тектонични плочи — обясни той. — Тази планета няма планини, а подгъви.
Никой от тях не беше склонен да разговаря, шумът на двигателя не позволяваше да се разменят реплики по друг начин, освен на висок глас, но дори да беше тихо, Елви не смяташе, че Еймъс би проговорил. Той прекара ден и половина настанен в предната част на колата, скръстил нозе и втренчил поглед в хоризонта. Струваше ѝ се, че долавя нарастващо безпокойство на широкото му лице, опасения за Холдън, за корабите над тях, за планетата, но би могла със същия успех да си въобразява. Еймъс имаше такъв тип лице.
На някои места следите от другата кола — на Мъртри и Уей — се отклоняваха от техния маршрут. Понякога дирите се губеха в калната почва или изчезваха напълно, докато пресичаха открити скални участъци. Но неизменно се появяваха, насочени право на север, към пустошта. На светлините от фаровете се мяркаха бледи, жълтеникави, подобни на охлюви същества, премазани от колелетата. Въздухът нощем беше студен, защото се движеха на север, а плътното облачно покритие не пропускаше слънчева топлина до повърхността. Елви дремеше дотолкова, доколкото ѝ позволяваше празният стомах, отпуснала глава в скута на Файез. От време на време си сменяха местата. Сънуваше Земята, беше си поръчала пица и даваше указания на доставчика как по-бързо да я открие. Събуди се, осъзнавайки, че нещо се е променило, но трябваше да мине малко време, преди да разбере какво. Двигателят беше замлъкнал. Тя седна и разтърка очи.
Вторият транспортер стоеше пред тях, осветен от фаровете им, опръскан с кал и одран от едната страна, бе се остъргал в нещо по-твърдо от сплавта, от която бе изработен. Еймъс скочи от седалката и го обиколи два пъти, първия път надзърна вътре, а при втория се огледа в мрака.
— Какво има? — попита тя. — Всичко наред ли е?
— Двигателят им е свършил. — Еймъс се прехвърли в купето. — В осите е проникнала кал и те не са я почистили. Нататък са продължили пеш.
— По-близо ли сме до Холдън?
— О, да. — Еймъс вдигна ръчния си терминал. — Ето тук засякохме последния сигнал. Беше съвсем кратък, но ни даде доста ясна представа за неговата позиция. — На картата имаше две стрелки — едната за тях, втората за капитана. — Ако съм прав, приближаваме края на това пътешествие. И все още сме единствените на колела. Вие двамата най-добре се сместете отзад и наведете глави.
— Защо? — попита Файез.
— В случай, че решат да стрелят по нас — отвърна Еймъс.
— Ами добре. В това има логика — съгласи се Файез, но Еймъс едва ли го чу. Беше запалил двигателя.
Все още беше някъде рано сутринта — онзи дълъг и тягостен период между полунощ и изгрев, — когато приближиха комплекса. В началото беше само бледо сияние в мрака като на ниска звезда. Известно време Елви си мислеше, че вижда пролука в облаците. Но с приближаването стана ясно, че свети нещо друго.
В мрака бе трудно да се различат подробности, но изглежда, комплексът бе в същия органичен стил, в който и руините при Първо кацане, само че с няколко мащаба по-голям. Елви имаше чувството, че се намират в покрайнините на огромен индустриален район на западния европейски бряг, място, където някога нещо, свързано с гигантски мощности, е карало да се усеща силата му, а сега бе оставило след себе само пуста черупка. Когато първите бели снежинки затанцуваха в светлините на фаровете, тя си помисли, че е сипеща се пепел.