— Натам ли отиваме? — попита Елви.
— Мисля, че да — отвърна Еймъс. — От няколко часа не сме прехващали нов сигнал от капитана, а тук е мястото, където го засякохме за последен път. Предполагам, че когато влезеш вътре, сигналът се заглушава.
— Или някой го е изял — подхвърли Файез. — Може просто да го е изял.
— Капитанът е излят от прекалено твърд метал, за да го глътнеш — заяви Еймъс.
Колата продължи напред до последната известна позиция на Холдън. Огромни черни шипове стърчаха от земята, някои от тях се завъртяха, когато минаха наблизо. Снегът се усили и започна да се задържа на земята, да полепва по колата. Но не и по причудливата структура, върху която навярно се топеше. „Топла е“, помисли си Елви и кой знае защо тази мисъл не я изплаши.
Колата мина под арка, висока десет метра, и навлезе във вътрешността на комплекса. Снегът спря. Стените около тях сияеха с мека, лишена от сенки светлина. Въздухът бе по-топъл и миришеше на нещо резливо или кисело, като алкохолни изпарения, но по-силно. Транспортерът щъкаше наляво и надясно, търсейки последните следи от електрическия мирис на Холдън, преди да се откаже и да спре. Еймъс превключи на ръчно управление и пое контрола. Известно време трябваше да следват съвсем тясна алея, но сетне пътят се поразшири. Покривът на странната конструкция се губеше в мрака над тях, дълги тръби, наподобяващи тръбопроводи или може би кръвоносни съдове, излизаха от земята и продължаваха напред и настрани, явно към мястото, където е тупкало функциониращото сърце на това странно място. Колата забави ход. Еймъс взе пушката от таблото и стреля. Ехото се върна бързо.
— По какво стреляш? — попита Елви.
Еймъс сви рамене.
— По нищо конкретно. Просто подавам сигнал. — После сви ръце на фуния пред устата си и извика: — Капитане? Там ли си? Холдън!
— Сигурни ли сме, че е тук? — попита Файез.
— Не — поклати глава Еймъс, но пак извика: — Капитане!
Една фигура пристъпи иззад огромна машина на петдесетина метра пред тях. Имаше формата и размерите на човек и за миг Елви си помисли колко не на място изглежда тук. Еймъс вдигна пушката и я насочи към нея. Фигурата стоеше, разкрачила крака и изпънала рамене, с вдигнати встрани ръце, докато колата я приближаваше. Когато бяха на около десет метра, Еймъс изключи генератора.
— Здрасти — провикна се той, гласът му бе едновременно дружелюбен и неискрен.
— Здравей и на теб — отвърна Уей и повдигна брадичка.
Еймъс скочи от колата, придържайки към тялото си пушката, сякаш бе забравил, че я носи. Елви погледна към Файез, който сви рамене. Тя се плъзна леко на земята, измина няколко крачки и опря длан на предното колело. Гумата беше топла, но бързо изстиваше.
— Какви ги вършите тук? — попита Еймъс.
— Работим — каза Уей и кимна към голямата машина зад тях. — Всичко това принадлежи на РЛЕ. Тук съм, за да се уверя, че никой няма да повреди нещо.
— Имаш предвид капитана.
— Имам предвид който и да било — подчерта Уей. В гласа ѝ се долавяха твърди нотки.
— Ами, ако питаш мен, тук всичко е много грозно.
— Така е.
— Наистина ли трябва да го правим? Защото по мое мнение най-добре ще е аз да прибера Холдън, а ти — Мъртри, и да оставим на нашата докторка да потърси нещо с алкохол в него, та да отпразнуваме срещата.
— Да, това звучи забавно — кимна Уей. — Но аз съм на служба.
Файез се доближи до Елви и скръсти ръце. Беше свил обезпокоено вежди.
— Е, какво всъщност става? — продължи Еймъс. — Предполагам, че Холдън е някъде тук и Мъртри е отишъл да го търси.
— Би могло и да е така.
— Тогава аз ще запаля колата и ще ида…
— Не бива да го правиш, Еймъс. Имам заповед да не пускам никого да влиза. Качвай се и поемай в друга посока, за да си нямаш проблеми. Но навлезеш ли в собственост на РЛЕ, ще трябва да те застрелям.
Еймъс се почеса по темето с лявата ръка. Пушката в дясната изглеждаше някак си по-голяма. Сякаш заплахата от насилие ѝ придаваше тежест и значимост. Елви осъзна, че диша с кратки, бързи движения, и за миг си помисли, че може би се е променил въздухът. Но беше само страх.
— Капитанът е там вътре. Опитва се да включи отново реакторите — посочи Еймъс.
— В такъв случай е навлязъл в частна собственост и ще трябва да си тръгне. — Лицето на Уей омекна за миг и когато продължи, в гласа ѝ се долавяше тъга. Или поне имаше намек за тъга. — Когато дойде времето да си вървиш, има и по-лоши начини, отколкото да умреш на поста си.